Коментар на 16-годишната Катя Ивова – ученичка в 9 клас в столично училище.
“Вашето поколение не знае как да се забавлява” – това го каза баща ми един път, след като отново ми разказваше една от неговите завладяващи истории. За поредната простотия, която е направил с приятелите си в детството и аз слушах с интерес, както всеки един път. Замислих се. Защо пък да не можем? Имаме си всякакви глезотии – технологии, имаме си достъп до всякаква информация, чатим си нон-стоп, ходим по купони…
И сега идва моментът, в който “ходим по купони” вече няма същия смисъл. Представете си една модерна картинка. На рожден ден си на някой твой приятел, събирате се някъде, разбира се, има алкохол – да не се лъжем, а някои си носят и някакви субстанции, защото без тях забава няма да има! Уж… Да де, дотук много добре. Музиката бучи – бонус точки, ако е мазна чалгия, защото без нея няма купон! Нали така? Продължаваме да се веселим… Хубаво – пием си ние, говорим си, някои се правят „леш“, други седят и прецизно разузнават ситуацията отстрани, и събират снимков материал, защото все пак трябва да се запомни как някой е повърнал на терасата на родителите на Иванчо, които са заминали на почивка, ама пък рожденият ден е на Стефчо, който няма къде да си го празнува и, разбира се, Иванчо като добър приятел си отстъпва апартамента.
А дали този апартамент ще остане цял – не е ясно. Ама веднъж се живее! Общо взето цялата вечер минава така. Разбира се, разговорите много рядко са високоинтелектуални, защото каквито сме малки пикльовци след не повече от два часа вече ни се върти главата и всеки по пътя си към вкъщи – криволичейки се прибира, а другите заспиват, който където намери.
Е, тогава става якото вече, защото точно тия, които остават будни след кулминацията на купона – това са хората! В 99% от случаите оставаш с тях и си говорите с часове до сутринта, докато оправяте чуждите мизерии и често разговорите завършват с питането: “Наистина ли не слушаш само чалга?”. Честно, няма по-хубаво чувство да видиш, че все е останал някой с неограничен вкус за музика. На сутринта всички се разбягват по домовете и след това едва ли ще се чуеш с тези хора до следващия купон. Тъжното е, че ние – тийнеджърите, нямаме комуникацията, която ни е нужна, дори когато правим нормалните неща – през повечето време сме забити в телефоните, защото няма какво да си кажем.
Тъжно и жалко е, че никога няма да мога да преживея това – да отида в друг град с приятели, без нашите да умрат от притеснение, да ме пуснат до късно без да ми звънят по 5 пъти, защото вече е тъмно и закъснявам с цели 10 минути, да не слушаш лекции по половин час за това как “ти си момиче, малка си, кой знае какво може да ти се случи”.
Няма да мога да разказвам на децата си един ден, че в училище съм успяла да надговоря гадната учителка по география, защото не е била в правото си да ми пише двойка за поведение, а не базирана на знания. Или да ни затворят да не излизаме в междучасията в училище, заради ковид, да стоим с маски навсякъде и после да ни болят ушите, да ядем гадната храна в лафката и тя да продължава да бъде отвратителна, вредна и гнусна, и ние просто да ядем помията, за да не припаднем случайно от глад. Затова и купоните са толкова еднотипни, това ни е забавлението. Да не говорим като излезем навън от домашните си черупки – телефоните в ръка, играете белот и „без коз“ с качване, обелите си една-две думи и се прибирате. И нямаме смелостта да си отворим устата, за да го променим, защото всеки знае, че ще бъде оплют, ако е с различно от общото мнение. То няма да бъде прието и дори да бъде, почти няма да има човек, който да те подкрепи пред всички – дали учители, приятели или който и да е.
Навсякъде има йерархия, която винаги я е имало, но ако хората на върха ѝ не се обадят, никой няма да го стори. Най-тъжното – точно тези на върха, чисто и искрено си казвам, са най-безгласни. Сами си правете изводите.
Може преди да не са били толкова развити технологиите, може хората да не са имали достъп до толкова поток от информация, колкото ние имаме сега, но знаете ли какво са имали? С-В-О-Б-О-Д-А! Живеели са за момента, слушали са бунтарска музика – пънк, рок, метал, уейв и т.н. До късно вечер са седяли, свирели са на китара, пяли са. Ако не са били доволни от нещо, не им е пукало кой какво ще каже – действали са на момента и са се опитвали да го променят. А сега?
Сега всички си мислят, че имаме всичко, а всъщност нямаме нищо. Отнето ни е правото на глас на много от по-малките, те биват подценявани в много отношения, а всъщност имат какво да кажат, просто трябва да бъдат изслушани. Никой не би им дал думата, защото все пак “ти си дете още, като порасне, ще разбереш”. Истината е, че разбират. Разбират много повече, отколкото можете да си представите! Но никой не иска да чуе… Не иска да чуе нас, децата. Децата на изгубеното поколение, както го определиха мнозина.
