Смъртник виждали ли сте? Седи си там, в своята килия. Привел е глава между коленете. Обхванал я е с ръце. Мълчи. Само мълчи. Последните тонове от гамата на живота поема, жаден. Някъде нощна птица буха. Щурецът свири трели като полудял. Вятър с клоните се заиграва. А всъщност чува само звуците от коридора. Утре светлината ще угасне. Слънце повече не ще усети. Цветя, из зелените поля повече не ще цъфтят за него. Изминалият си живот преосмисля. Дали боли, когато човек умира? Съзнанието дали страданието от въжето не притъпява? А, ако заспи, дали в съня си, ей така, няма да се помине? А нощта е толкова кратка. Ето…, стъпки по коридора. Издрънчаване на ключове по вратата желязна. Кой ли ще е палачът? Дали мустакатият или високият отляво? Ако вика дали ще помогне? Палачите едва ли ще се смилят. Ех, да можеше подобно птица да отлети.
Аз познавах Смъртника. Знаеше кога ще умре. На вас какво ви е? Живеете си живота и се надявате всеки ден. Мислите си че ще се събудите и утре. А ако знаехте датата? Дали усмивка щеше да се появи на лицето ви поне веднъж?
Всичко започна, когато се помина третият му по големина брат. Беше на 77 години човечецът. Уж прав и здрав, а на сутринта просто не се събудил. И така става понякога. Обикновено ги наричаме щастливци. Нима не е щастие да починеш без болка? На следващия ден при мен, в службата, дойде Смъртника. Тогава все още никой не го наричаше така.
– Докторе, аз ще умра – изрече едвам.
– Без това си полуумрял – отвърнах и се усмихнах.
– Наистина ли, докторе?
– Поне така изглеждаш. Но ако това ще те успокои, някой ден и аз ще умра.
– Не, ти не разбираш, докторе. Ще умреш, ама, а кажи ми кога?
– Че де да знам аз.
– Не знаеш, я. А аз знам.
– Аре, ве – изрекох и се засмях гръмогласно – Че да те взема тогава при мен. Тъкмо няма да се мъча с тези, които без това ще умрат. Ти ще ми ги посочваш.
– Ще умра на 77 години – изрече нашият пророк, без да обърне внимание на смеха ми.
– И защо точно на 77?
– Защото тати умря на толкова. После бати. Най-големият. След него по-малкият. А вчера и третият по големина, пак на 77.
– Аре, ве – успях да изрека само, този път без да се засмея – Е, значи имаш още десетина години.
– Седем.
– Че, малко ли са?
– Лесно ти е на тебе. Имаш-нямаш 50 години. А питаш ли ме мен?
Тръгна си той с наведена глава, а от следващия ден, изведнъж селото започна да го нарича Смъртник. Де, когото срещнал беше разказал на всички.
Бедата никога не идва сама. За зла участ, на следващата година почина и сестра му, отново на 77, а след още една и последният му брат. Отново на 77. Остана му само една сестра. Били са петима братя и две сестри. Колко е година време? Изтърколи се и тя и не щеш ли почина и последната му сестра. Дори няма да ви спомена, на колко? Да, вече нямаше и капка съмнение. Нашият Смъртник и той щеше да умре на 77. Нямаше такъв на село, който вече не го знаеше, а най-добре от всички го осъзнаваше самият той.
Изведнъж нашият Смъртник изостави всичко и заседна в кръчмата. Изтъпанчваше се пред вратата и чакаше да дойде кръчмаринът и да отвори. Жулеше люта ракия от сутрин до здрач, а да се докосне до някаква работа и през ум не му минаваше. Дворът му скоро буреняса. Докато минаваше по калдъръма бурените вече го удряха по главата, но да ги махне нямаше и намерение.
– То, и какво друго да правиш, докторе? – изричаше прегърнал чашата – И за какво? Като знам, колко малко време ми остава.
Допълнително масло в огъня наливаха и селските зевзеци.
– Колко време остана, брат? – изричаха в кръчмата.
– Че, колко…? – отвръщаше нашият едвам и скоро всички се заливаха в смях.
– Бабата мога ли да взема като се гътнеш – намесваше се дори селския глупак – Че тя млада още, а сам не се живее.
– Може и да не умреш пък – опитвах се да го успокоя понякога.
– Дано, ама надали – обаждаха се веднага от съседните маси.
Дружен смях наставаше и когато някой видеше ходжата да минава по улицата.
– Твоят минава – подмятаха веднага на Смъртника – Купи му кутия цигари на човека че да те изкъпе и опее хубаво. Малко остана и ще те поведе към гробищата.
Така се изтърколиха годините и 77-ата година чукна на вратата на Смъртника. Тогава нашият отиде до гробищата и си изкопа гроба.
– А датата знаеш ли? – увеличиха се подмятанията на зевзеците.
– Зимата ще да е – отвръщаше нашият и изваждаше от джоба си едно оръфано тефтерче, където чинно бе записал датите, на които се бяха поминали братята и сестрите му – Всички умряха зимата. Само най-малката ми кака, не. Есента беше.
После започваше да разгръща тефтерчето. Отваряше го на една страница, където бе си направил нещо подобно на таблица със записаните дати.
– Що не дойдеш да те прегледам – опитах се да го успокоя отново един ден – Да видим как е сърцето, кръвното. Едни изследвания да ти пуснем.
– Докторе, по-голям от Всевишния не си – изсумтя оня и аз повече не се обадих.
Зимата мина и отмина, а нашият оцеля. Редовно ходеше до гробищата за да си разчиства гроба от свляклата се пръст. Отдавна беше си уредил и сметките с ходжата. Беше му платил до последната стотинка за погребалната служба. Дойде пролетта, а после и лятото. Навсякъде се ширна зеленина, а нашият не умираше.
– Някакви новини? – питаха се хората сутрин.
– Не, не е умрял. Ей де е в кръчмата – изричаха други.
Наближаваше рожденият ден на Смъртника, когато щеше да прескочи 77 години и цялото село търпеливо зачака. Като един ден настана и той, а нашият отново го посрещна в кръчмата.
– Довечера ще е – изръси Смъртника – Родил съм се през нощта.
– Че то, вече не остана и за кога – захилиха се отново зевзеците.
После обиколи цялото село и поиска прошка от всеки един. Настана вечер и Смъртника се прибра в къщи.
Цяла нощ седяха пред портите му селяните. Седяха и чакаха, а хъркането на Смъртника се носеше из нощната тишина.
– Навярно умира – предполагаха някои.
– Да бе, цял живот не мога да мигна от хъркането му – изричаше някой комшия.
Настана утро. Слънцето се показа над хълма на гробищата и тогава изведнъж на двора излезе жената на Смъртника.
– Умря ли? – заобаждаха се от тълпата.
– Не, тъкмо се обърна на другата си страна – изрече жена му.
– Само лъже хората – изрече селския глупак и недоволен че няма да може да вземе бабата на Смъртника напусна, ругаейки.
По обяд се показа и самия Смъртник. Беше по-жив от всякога.
– Само Всевишният знае кой кога ще умре – промълви ходжата на всеослушание и тръгна по своите си дела.
На следващия ден в здравната служба цъфна избягалият покойник.
– Докторе, искам да ме прегледаш – изрече притеснен.
Мислех че след като е станал вече на 78 се е поуспокоил, но нищо подобно не видях. Приседна на кушетката и си съблече ризата.
– Докторе, не искам да криеш нищо. Всичко ми кажи в лицето. Умрял съм, нали?
– Моля?
– Докторе, призрак ли съм?
– А бе, какъв призрак сънуваш и ти?
Прегледах го повече за негово успокоение. Беше здрав като канара.
– Имам сянка. Значи не съм призрак, нали докторе. Вървя и я виждам. Ама искам и на рентген да ме сложиш – продължи нашият.
– Да се махаш от главата ми. Ей ся ще ти дам един рентген – не издържах накрая – Още малко и скенер ще поискаш.
– Докторе, защо не умрях? – продължи Смъртника, вместо да се впечатли от заканата ми. Беше абсолютно сериозен – Ти си се срещал с десетки мъртъвци. Много хора са умрели в ръцете ти. Кога умира човек, докторе?
Тогава изведнъж го съжалих и приседнах до него. „Смелият умира само веднъж, а страхливият хиляди пъти“ – изричаше често дядо ми. Този човек пред мен беше умрял милиони пъти, а продължаваше да е жив. По-скоро полужив, полуумрял. Заседнал някъде в пространството между света на живите и мъртвите.
– Искаш да знаеш моето мнение за смъртта ли, приятелю? – попитах тогава с най-благия си тон.
– Да – отвърна той обнадежден – Ти си специалиста. Няма кой друг да питам.
– Аз мисля че умират тези, които са привършили земните си дела – продължих – Тези, които няма повече какво да правят на земята. Не дават вече нищо от себе си, а само взимат. Тогава Всевишният ги прибира. А ти… Навярно има какво още да дадеш.
– Така ли мислиш?
– Сигурен съм в това. Всевишният знае че сърцето ти и душата ти още са пълни. Знае, че можеш още да раздаваш. Да правиш добро някакво за да радваш хората след теб.
– А знаеш ли какво е това добро, докторе?
– Това трябва сам да откриеш.
– А не съм ли стар вече?
– Никой не е достатъчно стар за да спре да прави добро.
Тръгна си той, а на следващия ден отново ме извикаха при него.
– Е, стига вече Смъртник – започнах го още от вратата – Омръзна ми да се занимавам с тебе. Ако ще умираш, лягай и го направи като хората. Имам толкова болни на главата си, които наистина умират.
– Не съм Смъртник вече – ухили се оня – Знам доброто. Затова те извиках.
Приседнах на пейката в двора без покана. Усещах добре че ще се случи нещо важно.
– Знам доброто, докторе – продължи оня – Виждаш ли онази ябълка? Аз съм я засадил. Всяка година ражда стотици ябълки. После, докторе, от семките покълват още стотици ябълки. Така до безкрай. Животът продължава. Няма никакво значение дали аз съм жив или мъртъв. И черешата до нея. И нея аз съм засадил. А също и мушмулата.
11 години още живя Смъртника след това. Почина на 88. През това време залеси цяла гора. През лятото събираше жълъди от гората. Засаждаше ги в двора си. После, като покълнат дръвчетата ги пресаждаше из безплодните места на Делиормана. А такива бяха безброй. След себе си остави цяла гора.
– Докторе, толкова време съм пропилял напразно – изричаше често – Можеше да залеся целия свят през това време. Не, животът не е кратък. Кратко е времето, през което ние го пропиляваме. Можеше да дам кислород на цяло поколение след мен. А сега? Живял съм напразно. Вършим толкова безполезни неща през живота си. А трябва толкова малко за децата ни. За децата ни, докторе. За нашите деца. Заради тях си заслужава да живеем и да им осигурим кислорода на бъдещето. Затова сме на този свят.
– Напротив, приятелю – успокоявах го винаги – Само за 10 години ти направи толкова много, колкото хиляди, дори милиони не са постигали на този свят.
– Така ли мислиш, докторе?
– Сигурен съм в това. Иначе животът ни щеше да бъде толкова хубав. Погледни само, колко паразити наоколо. Трябва да ги е срам че носят името човек, а те се гордеят че са паразити. Дори парадират с това. Само сучат благата, създавани от нас, приятелю. Заради тях ме е срам понякога да се наричам човек.
– Дали няма друг вид, докторе? Аз не искам да съм от същия вид като тях.
– Не, приятелю, няма друг вид. Просто те не са от нашия. Паразити някакви. Останки от миналото. Но съвсем скоро светът ще се отърве от тях. Ние няма да сме живи, но нашите деца, на които осигуряваме кислород ще го направят.
– Така ли мислиш?
– Сигурен съм в това.
Миналата година си отидох на село. Бяха изсекли гората на Смъртника. До последния корен. Седнах на един дънер и дълго плаках. Тихо и кротко. За да не ме видят паразитите, не помръднали и пръста си за тази гора. Не помръднали, но я изсекли. С правото, което им дава законът, измислен от самите тях. Що за свят е това? Нима това е светът на паразитите? Хората роби на паразитите ли са на този свят?
Оттогава не съм същият човек. Дълго седя на двора. Понякога си поплаквам. Навярно остарявам. Усещам се че избягвам хората. Където се те, гледам да не стъпвам. Говорят ми, но не ги чувам. Речта на вечно искащите паразити отдавна ми е чужда. Та аз не съм от техния вид. Не съм паразит. Аз съм от даващите. От вида на отдавна мъртвия Смъртник.
Докато тази година отново не отидох на село.
Знаете ли? Имаше хиляди кълнове. Дори милиони. От гората на Смъртника. Бяха се устремили към небето.
– Няма паразити, които да успеят да спрат кълновте на живота, Смъртник – изрекох, любувайки се на зеленото море – Ще смучат, ще смучат, и колко ще смучат? Някой ден всеки паразит умира от преяждане. Кой да го знае по-добре от мен? Ако не те, децата им ще преядат. Какво друго да прави паразита, освен да яде при това изобилие от кълнове на живота, които ние осигуряваме? На друго той не е научен. Ти откри смисъла на живота, приятелю. Хората винаги го откриват. Останалите просто се страхуват от смъртта. Почивай в мир.
Погледнах в далечината. Някакъв старец се бе навел и бучваше фиданки в земята с маниакална настървеност. Правеше го така сякаш никога нямаше да умре.
Веднага познах.
Беше човек.
Никакъв смъртник.
Ефраимов
24.08.2017
