След края на срещата в Сочи между Путин, Ердоган и Рохани редица турски медии написаха, че “световните медии посочиха, че Путин раздава картите в Сирия” и определиха изказване на Песков, че “не е постигнато споразумение за поканване на PYD за участие в договорения конгрес за национален диалог за Сирия” като ключово за Турция. Става дума за говорителя на Кремъл, който владее отлично турски език. Друг е въпросът, че няма яснота как точно ще се организира този конгрес за национален диалог за Сирия, който като идея Путин лансира още на срещите на Валдайския клуб. Вече е известно, че преговорите в Женева за изход от сирийския конфликт, 7-и поред, започват на 28 ноември, а следващата среща в Сочи е отложена за януари. Явно предстоят още доста консултации между основните играчи в сирийската главоблъсканица и стремеж преговорите в Женева (под егидата на ООН) да не се сблъскват с договорките от Сочи. Но не може да не се отбележи, че с разговорите в Сочи Москва направи наистина изпреварващ ход преди Женева и така застана поне крачка преди Вашингтон по отношение решение на сирийския конфликт.
Всъщност ехото от Сочи не е заглъхнало. Напротив, изненадващото появяване на сирийския президент Асад за разговор с Путин в навечерието на срещата на тримата президенти така подгря атмосферата, че наблюдателите не успяват навреме да анализират становища, споразумения, задкулисни действия и противоречиви интереси. Но всички са убедени, че е подаден сигнал за край на войната в Сирия. Което не означава, че е постигнат мир. Просто много са играчите, противоречиви са интересите, радикалните ислямистки групировки все още имат терени за действия в Сирия, макар и силно ограничени, а Москва и Вашингтон имат още път до окончателни споразумения.
Известно е, че Путин, Ердоган и Рохани приеха в Сочи обща декларация за приоритетните сфери за възстановяване на Сирия. Разрухата в Сирия налага многостранна и поне 10-годишна програма за възстановяване. Необходими са усилия да се даде шанс за започване на процес за реформи. Да, “срещата е от изключителна важност за прекратяване трагедията на Сирия”, казва Ердоган. Да, Путин обявява края на мащабните военни операции в Сирия и заявява, че “разпадът на Сирия, превземането й от международни терористи и катастрофата й са преодолени”. Да, Рохани говори за конгрес, който ще постави основите на нова конституция, ще начертае път за свободни, законосъобразни избори, което ще донесе мир за целия регион. Да, тримата декларират, че са за запазване териториалната цялост на Сирия и правото на сирийците да решават бъдещето си.
Но и в Сочи Ердоган не пропуска да заяви, че “никой да не чака от нас да бъдем под един покрив с тази терористична организация и ако декларираме привързаността ни към териториалната цялост на Сирия, не можем да включим един актьор от чета с окървавени ръце”. Става въпрос за организациите на сирийските кюрди, които участваха в битките срещу ИД като съюзници на САЩ, но някои от тях воюваха и срещу сирийската армия. Още повече, че Анкара е наясно как преди време Башар Асад предложи на YPG, военното крило на PYD (организация на сирийските кюрди), да се оттегли от заетите от тях територии срещу бъдеща автономия в следвоенна Сирия. Условията на кюрдите са били за федерация, а това е повече от болезнена тема за Турция. Тя си има кюрди и то 15-20 млн. на собствена територия, които от десетилетия лелеят мечти за независимост. Ердоган и на азиатския форум във Виетнам не забрави да балансира между Русия и САЩ, като ги призова и двете страни да напуснат територията на Сирия, но неудовлетворението му от решения по отношение на Сирия се изразява в продължаващи операции на турски военни в територии, които са завзети от сирийските кюрди. Сигурно затова Путин в Сочи отправя призиви, включително и към Дамаск, за компромиси и отстъпки по отношение на Сирия, за да може да спре 6-годишната война и да се даде път за реформи, трудни, продължителни, с участие на всички етноси, различни по религия граждани, представлявани от различни партии, управляващи и опозиция, вътрешна и външна. Само че подкрепяната от Турция опозиция в Сирия на практика бе победена.
А Асад, който Турция от години не приема да остане на власт в Дамаск, не само остава, той се чувства победител. Както казват, той вече “не е проблем на деня” и не е условие за започване на преговори. Тези лидери, които твърдо са срещу Асад, се оттеглят и например в женевския диалог ще участва обединена опозиция, която не настоява за неговото незабавно отстраняване. Констатациите са, че вече има среда за политическо решение на сирийския конфликт. Още повече, че не се скрива умората и изтощението на всички участници в тази 6-годишна война. На дневен ред излизат стремежите всеки да осигури добри позиции на онези сили, които са били подкрепяни и на които ще се разчита в бъдеще за отстояване на влияние и интереси не само в Сирия, но и в Близкия изток като цяло.
САНА, официалната агенция на Дамаск, излезе със съобщение на сирийското министерство на външните работи, в което се казва, че “Сирия запазва своята независимост, териториална цялост, подкрепя всички политически усилия за окончателно прекратяване на войната и че се посрещат със задоволство резултатите от преговорите в Сочи, които са продължение на срещата Путин/Асад, проведена на 20 ноември”. Според тази информация на срещата е бил даден сигнал, че борбата с терористичните организации продължава, но е започнал период на политически преговори, формиране на комитет за конституционна реформа и за организация на избори за парламент.
Оценка на срещата в Сочи преди дни направи и основната опозиционна партия в Турция, НРП (народно-републиканска), която в лицето на своя зам.-председател Йозтюрк Йолмаз заяви, че “тя е проведена с цел да подготви възможността за съвместни действия и уеднаквяване на позициите на Русия, Иран и Турция преди Женева”. Според изявлението на НРП “3-те държави ще се изправят в Женева срещу САЩ, които в последно време се сближават със Саудитска Арабия и Израел, а това са действия със сунитския свят извън Турция”.
Каквито и оценки да се дават за Сочи, фактите доказват, че Москва, Техеран и Анкара запазват тактическото си партньорство, но не дават ясен отговор на въпрос дали ще станат стратегически съюзници. Едва ли имат такава цел, защото в Сирия например, както и в региона, те преследват различни интереси. Това няма как да не е пречка за единомислие в стратегически измерения. За Русия безспорно Сирия е част от глобалната игра на Кремъл. Смята се, че така Москва не само противостои и противодейства на Запада в неговия стремеж да я изолира, но и я връща в позиция на геополитически играч от висшата лига. Не бива да се забравя и че съществува заплаха за сигурността на Русия, особено във връзка с действия на ИД в районите на Кавказ, в населените с мюсюлмани руски територии, сред населението на постсъветското пространство.
От своя страна Иран търси влияние в Близкия изток и цели съхраняване на организации като “Хизбула”, воювала на страната на Дамаск и с политически позиции в Ливан. А Турция търси и в Сирия решение на кюрдския въпрос. В свой интерес, разбира се.
Кой спечели от намесата си в Сирия? За Русия е ясно. Ако не бяха руските въздушни операции, руските бази на сирийска територия, Асад не би издържал и Сирия едва ли щеше да запази териториалната си цялост. Той оцеля, въпреки жестокия натиск, а това наистина е равносилно на победа. Следствие на което арабският свят припозна стария съюзник Русия и погледите все по-често се насочват към Москва. Да не говорим за пътеките, които някои направиха до Москва, включително Нетаняху.
Иран получи това, което искаше в Сирия, като укрепи влиянието си. Но в политическата фаза на решенията за изход от сирийския конфликт позициите на Техеран не са толкова силни, защото съпротивата от страна на САЩ, Саудитска Арабия и Израел никак не е за пренебрегване. Студената война между Рияд и Техеран е налице и се определя като битка между сунити и шиити за влияние в арабския свят.
Сложен възел, който Русия се опита да развърже, като преди Сочи Путин разговаря 1,5 ч. по телефон с Тръмп, с престолонаследника на Саудитска Арабия, с египетския президент ген. Сиси, с емира на Катар, а за връзка с Тел Авив няма съмнение. Имало е разговор и с Нетаняху. Всъщност за трайни стратегически съюзи в Близкия изток не може да се говори. Съвпадат краткотрайни интереси и се създават условия за изолация от страна на Запада ту на Русия, ту на Иран, а те от своя страна печелят привърженици там, където се появява вакуум в отношения със САЩ. Ако има нещо, което е различно в този военен конфликт от предходни, това е, че геополитическите играчи са станали толкова прагматични, че не искат сами да участват в пряк сблъсък, а тласкат други играчи да действат по суша т.е. на терен. За тях остава само въздухът, както и задкулисни игри, и договорки “зад кадър”.
А що се отнася до Сирия след Сочи, предстои Женева, после отново Сочи, но същественото е, че се обяви официално приключване на военните действия, изтегляне до края на годината на руските военни оттам. Но сигурен ли е мирът? Асад остава, но дали е гарантирано дългосрочно мястото му? Ще издържи ли той да не се получи ливанизация на страната му? Надцакването между геополитическите играчи ще продължи ли? Битките с радикалния ислям как ще продължат, защото едва ли някой вярва, че е предал Богу дух?
Живеем в свят на въпроси, които по-често остават без отговори. Няма отговор и на питането къде е Брюксел, когато се решава съдбата на региона, от който тръгна онзи мигрантски поток, причинил поредната криза в ЕС. Но ако Русия бележи точка със Сочи, то САЩ изобщо нямат намерение да губят присъствие в Сирия. Напротив, техните 13 бази там действат, защото “ИД не е обявила край на войната”, което е основание за оставане. Вашингтон не е във възторг от идеята Асад да запази властта си, иранските милиции да имат пълен контрол в Сирия, което допълнително ще гарантира политическо оцеляване на сирийския президент, а Русия да бъде геополитически лидер с неоспоримо влияние в Близкия изток. Путин постигна възможното в такава ситуация, а Ердоган би трябвало да е удовлетворен, че поне няма независим Кюрдистан и че ще може да си внася нефт и газ легално, а не чрез ИД. Що се отнася до траен мир в Сирия, не бива да се бърза с категорични изводи и твърдения. Предстои още дълъг път и нови Сочи, Женева, Астана и т.н. Но началото е поставено.
За нас остава да гадаем как “да си опазим къщичката” в това “време разделно”, където всеки се грижи за собствени интереси, независимо какво друго се внушава за съюзнически отговорности в подписани договори? И независимо дали е геополитически играч или от страната на малките и зависимите. Кой да ти каже! Само да не се окажем отново от страната на потърпевшите. Случвало се е в историята ни.
