Преди време посещението на държавния секретар на САЩ в Китай беше обикновено събитие както в двустранните отношения, така и в международния дневен ред. Но тези времена са в миналото и, изглежда, завинаги. В противен случай двудневното пътуване на Антъни Блинкен до Пекин нямаше да привлече толкова голямо внимание.
И работата не е само в това, че посещението трябваше да се състои през февруари и беше отменено поради абсурдната (но добре характеризираща нездравото състояние на американското общество и елити) история с китайски балон над Америка.
Факт е, че настоящата визита беше пътуването на най-високопоставения американски лидер в Китай за последните пет години – огромно време, дори като се има предвид, че в почти половината от тях Поднебесна империя беше поставена под карантина.
А последното посещение на най-високо ниво се състоя през 2017 г., когато в Китай беше приет Доналд Тръмп. И оттогава нито американският президент е посещавал Пекин, нито Си Дзинпин е идвал във Вашингтон.
Редки срещи на високо ниво са се провеждали в кулоарите на многостранни срещи на върха през всичките тези години – такъв беше случаят с единствената среща между Байдън и Си миналия ноември в Бали. Но ние говорим за отношенията на двете основни световни сили, които, по собствените им думи, влияят най-много на света.
Подобна формулировка беше използвана в понеделник от Си Дзинпин по време на среща с Блинкен: „Бъдещите перспективи на човечеството зависят от това дали Китай и Съединените щати могат да се разбират правилно помежду си . “
Подобни фрази понякога предизвикват болезнена реакция у нас – вижте, китайците изобщо не са ни приятели, те отново поставиха на първо място отношенията си с Америка, а не с нас, показаха на Русия значението й … Това е точно толкова глупаво, колкото да се разчита на помощта на китайската армия в боевете в Украйна. Но в случая нещата са по-сложни, няма как да се измъкнете с банални фрази като „Китай не е проруски и не проамерикански, а прокитайски“.
Какво иска Китай най-много? Стабилност и предвидимост, включително и в международните отношения. Ето какво каза Си на Блинкен: „Светът се нуждае от китайско-американски отношения, които като цяло са стабилни.“ Но стабилността е точно това, което американците не искат да дадат на Китай. Нито стабилност в развитието им, нито стабилност в глобалната им стратегия.
Оттук и нестабилността в отношенията между двете страни, защото именно Вашингтон непрекъснато разклаща двустранните отношения, провокира, заплашва, обгражда, използвайки всички възможни предлози за това – от търговския дисбаланс до правата на човека, от Синдзян до Тайван.
Причината е проста – времето работи за Китай. Съединените щати са готови на всяка цена да попречат на своя съперник да се засили и да увеличи влиянието си до американското ниво.
Защото гледат на Китай като на претендент за световно господство? Разбира се, че не, всичко е англосаксонска пропаганда. Китай не претендира да замени САЩ като световен хегемон. Ето защо Си казва, че „Китай зачита интересите на Съединените щати и не се стреми да ги оспори или замени“.
В тази формулировка също не всичко е толкова просто, колкото изглежда. Това не означава, че Китай е съгласен с американския хегемонизъм и претенцията за световно господство на Запада. Става дума за това, че Пекин зачита интересите на САЩ като национална държава, но не се готви да бъде „пастир на народите“ вместо американците.
Китай всъщност предлага на Съединените щати мирно съжителство, донякъде подобно на това, което беше през годините на разведряването между СССР и Съединените щати, но със съществена разлика: сега няма две противоположни идеологически и икономически системи.
Всичко, което Пекин иска, е Вашингтон да покаже уважение към собственото разбиране на Китай за правилно вътрешно устройство и да се съобразява с интересите му в света. Съобразяване – това означава най-малко опит за водене на честни преговори по спорни теми и региони, а не изграждане на военни съюзи по китайските граници.
На думи Америка всеки път се съгласява с необходимостта от уважителен диалог. Както и сега Блинкен каза на председателя на КНР, че Америка не се стреми към нова студена война, не иска да променя политическата система на Китай и още повече не подкрепя независимостта на Тайван и не възнамерява да влиза в конфликт с Поднебесната империя.
Единственият проблем с тези уверения е, че не се повтарят за първи път. И всеки път са последвани от точно противоположни американски действия. Тоест Щатите вербално приспиват Китай, но в действителност те засилват усилията си за изграждане на военно сдържане на Пекин в Индо-Тихоокеанския регион (с участието на европейски държави в различните му формати), като периодично движат тайванския въпрос и все повече заплашват с икономически санкции за подкрепа на Русия и не само.
Китай вече няма никакво доверие на думите на САЩ – това, което съществуваше, се стопи през последните години. Но в същото време Пекин ще играе дипломатически игри с американците до последно, защото няма да позволи да бъде провокиран към резки действия.
И американците периодично се държат така, че става ясно: в краен случай те ще раздухат същия тайвански въпрос, за да провокират Пекин към опит за военно решение на проблема. Решение, което Китай се опитва да избегне с всички сили, уверен, че мирното обединение ще се случи рано или късно, но не чак до степен, в която да позволи на американците да си играят на воля с детонатора на този потенциален конфликт.
Получава се парадоксална ситуация – Китай сега е заинтересован да отложи разрешаването на тайванския въпрос, а Щатите се опитват да ускорят разрешаването му, надявайки се да поставят Пекин пред лош избор: да анексира острова с помощта на военни операция или да загуби лицето си, като позволи обявяването на независимост на острова.
Сега обаче Щатите няма да си играят с огъня. През следващата година американските власти ще трябва да се съсредоточат върху Русия, върху европейския театър на геополитическа конфронтация и върху предотвратяването на завръщането на Тръмп. Но тогава, след изборите през ноември 2024 г., в Съединените щати ще настъпи период на вътрешна политическа нестабилност и тук Китай не може да бъде сигурен в нищо.
Защото единственото, в което разбиранията на Пекин и Вашингтон всъщност съвпадат, е именно по въпроса за стабилността. И двете столици разбират, че ако на Китай бъде позволено да продължи стабилно да натрупва силите си, то през следващото десетилетие от американската хегемония ще остане твърде малко: Щатите ще се превърнат просто в най-силната във военно отношение държава в света. Но без хегемонията на долара, с критично отслабено влияние в целия свят, от Близкия изток до Латинска Америка, с неработещо идеологическо оръжие.
И без тези компоненти на хегемонията, едната само водеща позиция в областта на конвенционалните оръжия вече няма да е достатъчна нито за сдържане на Китай (особено след фактическото му съюзяване с Русия), нито за запазване на останките от предишното американско величие. Ето защо Щатите не могат и не искат да гарантират стабилност на Китай. А това е единственото, което му трябва от тях.
ПОДХОДЯЩА МУЗИКА ЗА ЛЮБИТЕЛИТЕ НА ЙОГА
