Тя стоеше там мълчалива неподвижна с наведена глава. Жена на около 60 години. Беше от бабите които ти идва да прегърнеш и и благодариш че я има. Защото вида и беше на човек дал всичко от себе си за да създаде дом и да отгледа и възпита няколко прекрасни деца и внучета. Жена трудила се почтено цял живот. Беше горещо много горещо а тя беше с вълнено елече върху блузата си. Зачудих се. В този момент едно момиче и подаде някакви стотинки и тя вдигна глава. Тогава разбрах. Душата и беше вледенена а от там и тялото и. Очите и бяха дълбоки тъжни и някак невиждащи. Имаше хем мъка хем празнота. Понечих да бръкна в портмонето си но се сковах. Не можех да пристъпя към нея защото се срамувах. Обзе ме чувство за вина голяма дълбока вина. Избягах в идващия трамвай сякаш за да се скрия. Една или две спирки бях като скована и тогава се появи той. Гневът. Обзе ме бавно като морска вълна която расте и те залива. Не бях ядосана не псувах както правя обикновено за да ми олекне. Бях гневна и такава ще си остана докато не разгневя и вас. Защото повече не се издържа.
Аз съм на 69 години. Обръщам се към всички един милион българи които бяхме на площадите 90 те години. Затова ли се борихме и протестирахме. Харесва ли ви да ви унижават. Повечето от вас сега след 30 години ”демокрация” са пенсионери. Е да ви питам майки жени и баби какво сготвихме за тези 30 години. Яденето ни горчи вкусът не на развалено. А мъжете? Трудихте се кой както може да изхрани децата си за да дойде време да си говорите с тях по телефона от чужбина. Позволихме да разградят и продадат всичко което са постигнали и създали родителите ни. И от тях трябва да се срамуваме. Искайте прошка когато ходите на гробовете им. Тук е мястото да кажа че аз не искам да се връща времето когато ми казваха каква музика да слушам колко да са дълги роклята и косата ми когато ОФ решаваше колко деца да имам когато за разказан виц можеше да гледаме през решетките или за кръст на врата да се озовем в лагер. Но не искам и да ям чужди зеленчуци чуждо месо децата ми да ходят по чужди курорти защото там е по-евтино. Не искам да изнасят богатствата на България за без пари да разпродават земите и водите ни за които е поливана кръв. Не искам да гледам тъжни и замислени лица на възрастни хора. Казват че по отношението към пенсионерите си личало колко е зряло едно общество. Е? Но запитайте се дали не си го заслужаваме. Години наред ни лъгаха за всичко мачкаха ни ние мълчахме и не реагирахме. Разделиха ни на червени и сини за да могат да ни манипулират по-лесно. Много успешно прилагаха принципа ”разделяй и владей”. Промиха ни мозъците докара ни до положение да вярваме че от нас не зависи нищо. В набори време е да се разгневите. Знам избягвате да се ядосвате за да не дигнете кръвното. Знам че не можете да мислите за нищо друго освен за оцеляването си. Чудите се за лекарства или за хляб да похарчите пенсията си. Но замислете се. Много от нас измряха. С други не се виждаме защото се затворихме в себе си. Търсим утеха в книга песен куче котка или цвете. Всъщност колко от вас са ходили на театър, концерт или влизали в книжарница последните години. Изпиха ни душичките. Защо им го позволихме? Отнеха ни силите вярата и надеждата за по-добър живот. Вечер се молим да си отидем от този свят бързо за да не сме в тежест на децата си. Сестра ми почина тази година след престой от една седмица в болница. Толкова е по клинична пътека колкото и да си зле. Ако беше живяла още една седмица племенницата ми трябваше да плати 2500 лв. Никога не съм се чувствала толкова безпомощна. Затова ли скачахме по площадите преди 30 години. За да се превърне всичко в стока. Дори медицината и образованието. Това не е демокрация това е див капитализъм. Не съм против богатите и успели хора. Но едно време те са строели болници училища читалища. Допринасяли са за напредъка на обществото. А сега хотели яхти самолети. А ние само гледаме отстрани и псуваме. Децата ни които все още са тук мълчат и са минали на принципа ”спасявай се по единично”. Ако надигнат глава може да останат без работа а имат заеми и семейства. А на нас пенсионерите ни обясняват от тъпия телевизионен екран че сме богати защото имаме жилища. И тях искат да ни вземат.
Е мили набори не е ли дошло време да вземем нещата в свои ръце. Разгневете се! Осъзнайте че сме сила защото все още сме много. Хайде да покажем на младите че има дух в нас. Хайде да си повярваме и дадем пример на децата си. Стига сме им били в тежест да направим нещо за тях докато все още ни има на този свят.
Идва септември. Депутатите ще се върнат свежи и отпочинали. Ще трябва да започнат да работят по новия бюджет за 2020 та година. Предлагам ви да извоюваме не само 100 % увеличение на пенсиите си но и ред други неща. Как те ще го направят нас не ни интересува. Така както тях не ги интересува как оцеляваме ние. Аз знам. С помощта на децата си и с много мъка. Но стига вече. Време е начукването да обърне посоката си. Как ще стане? Много просто. Ако пенсионерските съюзи не престанат с различията си и не се обединят в най-скоро време ще се организираме сами. Далеч по трудни неща сме правили. Ще си набавим пейки и столове. Ако трябва ще си ги купим. Защото аз знам вие не ходите на протестите за тока водата топлофикация и т.н. мили набори не защото сте много доволни от цените а защото не може да стоите прави дълго време. Ето защо ще седнем пред Парламента и ще мълчим. Да ще мълчим. Няма нищо по страшно от мълчанието. Тишината отеква. Не напразен е изразът ”затишие пред буря”. Няма да има микрофони плакати песни и лозунги. Само лицата и очите ни които ще говорят достатъчно. Няма да забравя деня след първите ”свободни избори”. СДС загуби. И аз и много други като мен въпреки безсънната нощ се отправихме към Парламента. Нямахме сили да стоим прави и насядахме по земята. Стояхме и мълчаливо гледахме насоченото оръжие от терасата на хотела зад нас. Някой каза че са пристигнали камиони с войници паркирани до църквата Ал. Невски. И какво от това. Ние стояхме и мълчахме. Бяхме загубили надеждата не ни пукаше дали ще загубим живота си. Тогава разбрах силата на гневното мълчание. Е сага ви питам мили набори готови ли сте да помълчим отново? Да си припомним докато мълчим за какво мечтаехме а какво постигнахме. И не са виновни политиците ни а ние че ги търпяхме.
”Кучето скача според тоягата”.
”Помогни си сам за да ти помогне и господ” .
”Спасението на давещият се е в ръцете на самия давещ” .
Хайде да вдигнем глави и колкото и да е трудно да изплуваме.
Надявам се скоро да се видим пред Парламента. Ще ме познаете по това че нямам зъби не виждам на далеч защото имам пердета прегърбена съм защото ме боли кръста и ще съм поседнала заради разширените си вени. За другите си болести не знам защото не ходя на лекар. Елате да помълчим и в памет на загиналото ни животновъдство зеленчукопроизводство образованието с което се гордеехме леката промишленост която имахме и не на последно място с лекарите които едно време гледаха на нас като хора а не като на касички. Сигурно пропускам нещо но това е от гнева ми. Ако искате да се почувствате живи разгневете се и вие. Ако искате да се почувствате пълноценни и полезни гответе се за площадите.
П.П. Мили пенсионери много от вас нямат компютри и не ползват интернет надявам се младите да ви предадат посланието ми.
Дора Йовева, Фейсбук
