Само един ден успяхме да сме нормални. Един ден само трая консенсусът, че е свинско деца да умират от токов удар на тротоар. В европейска София. Един ден, в който изглежда всички бяха шокирани, загрижени, почти ядосани. После разбрахме, че бащата на момчето се казва Снежан. И това промени всичко.
Днес вече четем интелектуално маскирани иначе дълбоко расистки, срамни и безчувствени въпроси. Ама защо точно на това дете, ама кои точно хора проявяват интерес към шахти и кабели. Уж просто въпроси.
А всъщност- отговорът на всички въпроси. Защо у нас бие ток от шахти и падат камъни по главите ни, защо чрез атентат с пръскачки крадат личните ни данни, защо умираме на стълбите пред болниците, а в поликлиниките не ни пускат, ако сме болни.
Еми затова – защото винаги се намира някой да каже, че жертвата сама си е виновна. Без факти, по подразбиране. И да подмине с мълчание, защото “на нас това не може да ни се случи”. Ами случва ни се. И наистина ние сме си виновни. Защото сме такива и толкова си можем. За българите говоря. Чистокръвните. За да няма съмнения.
