Този текст е написан след един среднощен брифинг, с който за пореден път ни ошашавиха, за да ни кажат, че няма причина да се шашваме. В началото си мислех да го коментирам с баналния стар виц, в който медицинската сестра влязла в болничната стая, видяла, че всички спят дълбоко и креснала да стават, за да им раздаде хапчетата за сън. Но си помислих, че положението е надхвърлило силата на лекия присмех и че тук е нужно много сериозно просветителство. Сега, когато всички чакаме спасение от корона вируса от науката и по тази причина науката внезапно започна да си връща авторитета, нека и аз да се позова не на чувството ви за хумор, а на научен експеримент.
Известен е като Станфордския затворнически експеримент и който е учил психология или е гледал филма, тук може да престане да чете. Провежда го през 1971 година американският психолог Филип Зимбардо, вдъхновен от подобен опит на своя колега Милграм през 60-те години. Тогава Милграм разделя участниците на изпитващи и изпитвани. На изпитваните са дадени въпроси и отговори, които трябва бързо да запаметят. След това изпитващите задават въпросите и, ако не получат правилния отговор, трябва да накажат сгрешилия ученик с пускане на електрически ток. С всяка следваща грешка силата на тока се увеличава. Това, което участниците не подозират, е, че обект на изследване са не изпитваните и колко бързо ще запаметят отговорите, а изпитващите – докъде са готови да стигнат в силата на наказанието. Оказва се, че могат да стигнат по-далече, отколкото Милграм е предполагал. В един момент той е принуден да прекрати експеримента, защото започва да става опасно за изпитваните. Изводът, който следва от този опит, е, че човешката жестокост може да се прояви в неподозирани размери, ако отговорността за това се поема от някой друг (в случая съставилия правилата). Забравих да спомена, че изпитващият и изпитваният не се виждат, те са в отделни помещения, което улеснява насилието. Те само са се чували, което означава, че пускащият тока е чувал крясъците от болката на изпитвания. Дори когато на 150 волта участниците крещят, че не искат повече да участват в експеримента и умоляват той да спре, изпитващите не са се поколебавали да преминат към следващ въпрос, при който при грешен отговор наказанието е 200 волта.
Този експеримент често се цитира, когато трябва да се обясни оправданията на нацистите, например, които се свеждат най-често за това, че те са изпълнявали заповеди. Отговорността тоест трябва да се търси от издавалия заповеди, който обикновено също е получавал на свой ред заповеди. Изумителна е човешката покорност при получаването на дори очевидно нередни заповеди. Преразказвам думи на ген. Мутафчийски: премиерът сметна, че трябва бързо да уведомим населението, че няма опасност от Чернобил, за да успокоим хората, затова свикахме брифинг в 23 часа. Глупостта, насилието, несправедливостта винаги могат да се маскират като коректност, благородство, услуга. Цвета Караянчева: свикахме брифинг в 23 часа, защото ви обещахме, че веднага ще ви информираме, ако има заразен депутат.
Доколко тези две изявления са вън от всякакъв нормален контекст става ясно от описанието на следващия експеримент, който се провежда десетина години след вече описания. Това става в мазето на факултета по психология на университета в Станфорд, което е превърнато в затвор. С обява Зимбардо набира 24 студенти за участие срещу заплащане и ги разпределя на случаен принцип на две групи – затворници и надзиратели. За достоверност „затворниците“ са арестувани и доведени със завързани очи от местната полиция. Настаняват ги в стаи, в които има единствено легла. „Надзирателите“ са униформени и носят тъмни очила. От тях се иска да осигурят строг ред, желязна дисциплина и да не допуснат бягство на затворник. Началник на затвора е самият Филип Зимбардо.
„Надзирателите“ започват с подигравките още когато при довеждането им събличат „затворниците“ и започват да ги обезпаразитяват. Подигравката е началото на деградацията на нравите, заключава Зимбардо и няма да давам примери от нашето настояще, те стават все повече, от иронични през саркастични вече са и цинични. Последно Владислав Горанов: искате от правителствени хеликоптери да ви хвърляме пари по улиците ли?
Още след първата нощ „затворниците“ организират бунт, лидерът им е натикан в карцера, а „надзирателите“ започват с издевателствата. Тук интересна фигура става наказаният лидер. Той моли да напусне експеримента, но Зимбардо му предлага да се върне в затвора и – да го кажа най-просто – да доносничи и няма да бъде тормозен. Той приема. Пред останалите затворници симулира душевно разстройство от неудобство за ролята и скоро наистина напуска експеримента. Зимбардо се отнася изключително сериозно към работата си. Когато сред „затворниците“ тръгва слух, че освободеният ще се върне с приятели да разтури затвора и да ги освободи, Зимбардо мести експеримента в друга сграда. После затворник се барикадира в килията, друг обявява гладна стачка. Това са все поводи за насилие над „затворниците“. Някои от надзирателите са безпощадни. Други не се вживяват толкова в ролята си на силните, но отвръщат очи и се оттеглят, когато „надзирател“ упражнява насилие над „затворник“.
На петия ден екпериментът зацикля. Четирима от „затворниците“ са се отказали, един гладува, а когато колега на Зимбардо идва на посещение попада на момента, в който „надзирателите“ водят в редичка „затворниците“ с торби върху главите и окови на краката в тоалетната. На следващия ден експериментът е прекратен, въпреки че е планиран за две седмици. Дори само първите пет дни са били достатъчни да се направи извод какво влияние има върху човек ролята, в която е поставен. „Затворниците“ загубват индивидуалността си и времевата перспектива, както и контрола върху собствения си живот, което води към регресия. В същото време, когато нормални, добри хора бъдат вкарани в ролята на „надзиратели“ са склонни да проявяват брутално, садистично, дехуманизиращо поведение. („Изхитрихте се да излезете от София, хайде да видим сега как ще се върнете.“) Когато добри хора се поставят в зла ситуация, злото започва да доминира, Заключава Зимбардо. И твърди, че общество, сходно построено като в експеримента, учи хората да са жестоки надзиратели и осакатени затворници.
Макар и присъстващ във всички учебници, този експеримент има врагове. Те твърдят, че Зимбардо е преиграл с драматургията и затова резултатите са били толкова силни. Ето, това ме накара да припомня този опит след поредния среднощен брифинг – вярно е, че един непознат вирус обективно ни раздели на „затворници“ и „надзиратели“ в името на нашето здраве и живот. Дотук добре. Само че, ако по настояване на началника на затвора се преиграва с драматургията, резултатите може да са по-тежки, отколкото заразяването с коронавирус.
Веселина Седларска
