„Японците на Европа“ – така чух многократно галисийци, румънци и хървати да наричат българите, и когато по пътя за София прекарах няколко дена в Румъния, там ми разправяха големи неща за тези „японци“. Някои румънци откровено признаха, че оценявали българите високо над своите сънародници по образование, трудолюбие и скромност. Колко много тези добри качества били резултатни, щял съм да видя, казаха ми, щом стигна в тази чудна страна. Не дойдох, значи, неподготвен, но все пак ми се случваше отново и отново да се учудвам на огромните постижения на този млад народ. Трудно ми беше да повярвам, че се е освободил от турското иго само преди тридесет и шест години.
Бих могъл да разкажа още много за София. Съобщеното досега обаче може да е достатъчно читателят да има представа за бързото развитие на българската култура. Разбира се, че още не всичко е толкова хубаво, колкото у нас — да посоча например куцащите хигиенни мерки през войната и недостига от хубави книжарници, който лично на мене ми направи впечатление. Но това, което не е, може да бъде — и който познава българите, спокойно може да каже: ще бъде.
Каква може да е причината на този учудващо бърз напредък? Главната причина без съмнение трябва да се търси в характера на народа: българинът е работлив, лишен от страстта към пиенето и играта, приятел на ред и редовност. Как се е получило това? Защо има съвсем друг характер от руснака или — да вземем един по-близък съсед — от сърбина? Кой ще каже?
Най-важният фактор в просъществуването на българския народ е училището. Който познава българското училище, познава и народа; в никоя друга страна училището не заема такова почетно място. Който смята народната култура като едно от най-високите блага на нацията, той трябва да направи салют в чест на българите, които с дела показваха, че едно здраво училище е най-добрата гаранция за силата и величието на народа. Бодрата народна психика като основно обстоятелство, и училището като допълнителна причина, превърнаха младата България в многообещаващата държава, която е в момента.“
