《“Нож в гърба“: Бившата велика держава я обиждат – и САЩ, и Русия》
Франция е много нещастна – нея я притискат по всички фронтове. Не успяха в Париж да се възмутят от слуховете за руско военно присъствие в Мали, когато дойде нов удар от най -неочакваната страна – от САЩ.
Да, официално „нож в гърба“ е нанесен от Австралия, отказваща се от договора за доставка на подводници за 60 милиарда долара, но всеки разбира кой е истинският инициатор на случващото се. Съюзниците на Франция, англосаксонците – защото именно САЩ и Великобритания подписаха ново партньорство за сигурност и отбрана с Австралия, AUKUS, в резултат на което американците решиха да пренесат технологията за изграждане на ядрени подводници в държавата – континент. А френските корабостроители останаха без петдесетгодишната си поръчка.
Париж не крие възмущението си – но нищо не може да се направи. При това нито с Москва, нито с Вашингтон.
Когато френската преса започна да пише, че малийските власти са почти готови да подпишат споразумение за присъствието в страната на около хиляда руски служители на ЧВК (като инструктори за обучение на местните военни), френският външен министър Жан-Ив Льо Дриан беше много нещастен и дори каза, че в този случай французите ще изтеглят своите военни.
Не говорим за планираното намаляване в рамките на завършването на операция „Бархан“ (която се провежда в целия Сахел, тоест в региона на Западна Африка), което наскоро беше обявено от президента Макрон – според нея, след две години Франция планира да намали наполовина военното си присъствие в региона. Не, Le Drian намекна за пълното изтегляне на французите от Мали в случай, че руснаците се появиха там:
„Тяхното присъствие в страната е несъвместимо с нашето присъствие. <…> Казвам това, за да бъда чут.“
Меко казано странно твърдение. И дори не защото Франция няма да напусне Мали просто така (френската преса пише, че миналия месец президентът Макрон „е обяснил на Путин какво правим, било е съобщено на Путин, че няма да изтеглим войските си от Мали“) , а защото демонстрира реално отношение към суверенитета на бившата колония. Няма ли Мали правото самостоятелно да решава проблемите си със сигурността? Освен това хилядата „вагнеровци“ няма как да бъдат сравнени по отношение на техните възможности и оборудване с френските контингенти, действащи в региона.
Да, през последните години Русия активно разширява присъствието си в Африка – включително и във „френската“: най -яркият пример е Централноафриканската република, където работят нашите военни инструктори. Но те бяха повикани там от законните власти – въпреки факта, че Франция многократно е организирала военни интервенции в различни страни от този регион, при това далеч не винаги притеснявайки се за оправданието на своето „право на намеса“.
И така, защо Париж реагира толкова болезнено на руското присъствие? Защото вижда руснаците като конкурент, включително по въпроса за контрола върху стратегическите ресурси? Но в икономиките на африканските страни Китай е много по -сериозно представен от Русия; Турция и Япония, Индия и Южна Корея също имат големи интереси там, да не говорим за САЩ.
Ала именно руснаците предизвикват толкова остра съпротива срещу Париж. Отговорът е много прост: Москва, наред с другото, помага на африканските страни да укрепят своите армии, тоест ги прави по -независими от французите. И това е абсолютно неприемливо – без значение как те на думи се застъпват за укрепване на жизнеспособността на африканските държави, Франция няма да ги пусне от силните си прегръдки. Дали обаче са толкова силни?
В същото време Русия е готова – до известни предели – да се съобразява с интересите на Франция в африканските въпроси и не само в Западна Африка, но и в Либия. Да се конкурира, да съперничи – но със сигурност не да се бие в африкански пустини и савани.
Тъй като Франция представлява интерес за нас преди всичко като основен европейски играч и нашите европейски отношения са изградени около европейски теми. Ние не сме съюзници, но обективните геополитически закони ни тласкат към партньорство по много въпроси. Москва не е виновна, че Париж често няма стратегическа визия и воля да се възползва от тези възможности.
Защото независимостта му въпреки всичко е ограничена както от съюзническите задължения в рамките на Атлантическия пакт и в Европейския съюз, така и от атлантическия мироглед на голяма част от управляващия елит. Историята с „Мистралите“ беше много показателна. Отказът да ги продаде на Русия показа пълната степен на зависимостта на Париж от Вашингтон. Освен това зависимостта е несподелена, еднопосочна – което бе добре проявено в настоящата история с подводниците за Австралия.
Австралия сега, разбира се, се ругае в Париж. „Това решение противоречи на буквата и духа на сътрудничество между Франция и Австралия, основано на отношения на политическо доверие“, се казва в изявление на външните министри и на отбраната. Но основните обвинения са насочени срещу САЩ и Великобритания:
„Американският избор, който води до изоставянето на такъв европейски съюзник и партньор като Франция, от структуриращо партньорство с Австралия, в момент, когато сме изправени пред безпрецедентни предизвикателства в региона <…>, демонстрира липса на последователност, за което Франция само може да съжалява. “
Министърът на отбраната Флорънс Пърли заяви, че сега е „напълно наясно как САЩ се отнасят със своите съюзници“, а Льо Дриан нарече действията на САЩ „едностранно, брутално, непредсказуемо решение“.
И това са изявленията на официалните лица – пресата е много по -откровена. „Фигаро“ нарече инцидента „новия Трафалгар“, тоест го сравни с поражението на Наполеоновия флот от Нелсън. „Либерасион“ пише за шамара в лицето на Франция, която е „унижена и отхвърлена“ от най -близките й съюзници. „Монд“ говори за нарастващото напрежение между Париж и Лондон и заплахата от дипломатическа криза между Париж и Вашингтон.
Без значение как американците (и австралийците) могат да се оправдават, като казват колко ценят Франция и как се нуждаят от съюз с нея, всички в Париж разбират – просто им беше показано мястото им в света. Особено обидно е, че причината за „ножа в гърба“ е грижата за сигурността в Индо-Тихоокеанския регион (както англосаксонците наричат стратегията си за изграждане на антикитайски фронт). В края на краищата Франция се смята за „свой човек“ в тази част на света!
„Единствената европейска държава с присъствие в Индо-Тихоокеанския регион, с близо два милиона граждани и над седем хиляди войници, Франция е надежден партньор, който ще продължи да изпълнява ангажиментите си, както винаги.“
Всъщност Франция има няколко отвъдморски департаменти и територии в Тихия и Индийския океан – и тя беше отблъсната от изграждането на нова стратегия, без изобщо да я вземат предвид. Но Париж всъщност вече е заличен: да, вие ни зарязахте, но ние все още сме съюзници и обещаваме да подкрепим „трансатлантическото партньорство в региона“. Тоест, да подкрепи разширяването на атлантическия проект в Тихоокеанския регион, плановете на англосаксонците за ограничаване и противодействие на Китай – въпреки че за Франция тези планове на други сили са абсолютно нерентабилни (дори и да забравим за загубените 60 милиарда долара).
И след това, чудно ли е, че вашите старши другари от съюза не се съобразяват с вас?
