ЧОВЕКЪТ

„Човекът! Какво великолепно творение е той! Колко великолепен е с разума си, колко безкрайно богат откъм способности, изрази, движения, колко изумително съвършен в действията си, колко приличен на ангел в своята прозорливост, колко подобен на Бог!”
Уйлям Шекспир
Четиристотин години след Шекспир ние сме същият вид, но оптимизмът не е същият. Като се огледаме около себе си, бихме ли се съгласили с него, че той е „красотата на света и венецът на Творението”? Всъщност – да. Homo Sapiens е единствения многоизмерен вид на Земята. Той е получил най-големия дар, който би могла да получи всяка жива форма на живот. Даващ възможност да си представяме всичко, което поискаме. Спасил ни е от задънената еволюционна улица, на която са се озовали редица животински видове, останали в плен на физическата еволюция. Лесно е да се опияним от переспективите на безграничния си потенциал.
Налице е една тенденция, която става все по-тревожна. Науката упорито се опитва да наложи твърдението, че човешките същества са машини. И докато навремето това е било само метафора за начина, по който работи тялото ни с всичките му сложни органи и механизми, днес идеята за „човека като машина” се приема все по-буквално. Доказват ни, че сложността на човешките емоции може да се сведе до повишаване, или понижаване количеството на хормони към мозъка ни. Областите на мозъка, светващи при сканиране, уж показват защо даден човек е депресиран, защо е склонен към агресивно поведение и т.н. Освен че сме марионетки на мозъка си, от нас се иска да вярваме, че нашите гени ни програмират по много решителен начин – дотам, че „лошите гени” обричат човека на куп проблеми и болести като шизофрения и Алцхаймер. Тези примери се разширяват, за да обхванат различни типове поведение и характеристики, като предразположеност към тревожност, депресия, хиперактивност и какво ли не.
Да си Човек има множество последици, но една от най-силните е отхвърляне на идеята, че човешките същества са само биологични механизми, или машини. Макар, че науката е открила много полезни неща за гените и мозъка, това не прави тази идея по-вярна. Повечето хора, незапознати с генетиката нямат представа, че само 5 % от свързаните с болести генетични мутации със сигурност ще причинят дадено заболяване. Останалите 95 % си взаимодействат по сложни начини с другите гени и осуетяват подобна възможност. Повечето хора смятат, че съществува един единствен „ген на хомосексуалност” или „ген на егоизма”, който създава непреодолима предразположеност към едно, или друго. Тази концепция бе направена на пух и прах с разчитането на човешкия геном. Днешната представа за ДНК е почти противоположна на онази, към която се придържа широката публика. ДНК не е фиксирана. Тя е гъвкава и динамична, непрекъснато си взаимодейства с външния свят и с вътрещните ни мисли и чувства.
Повече от странно е, че не приемаме този дар на неограничения си потенциал. Ние сме рязко разделени – едната страна на човешката природа копнее за свобода, а другата се страхува от нея. Под свобода разбираме нещо повече от това да не си в затвора, да не си под властта на силните на деня. Свободата е безкрайното осъзнаване, самата дефиниция на Човек. Когато всичко е възможно, ние сме най-много себе си. Когато само някои неща са възможни, ние сме само човеци.
Свободата няма фиксирани правила. Тя е без стени и всяка мисъл е допустима. Независимо колко добър е животът ни, за съжаление ние не живеем в свобода. Родени сме в реалност, притиснати от правила, стени и мисли, които не би трябвало да ни минават през ума. Забранените ни мисли обвиняват виртуалната реалност и разобличават нейните илюзии, натрапвани ни от безброй монитори и дисплеи. Върховната забранена мисъл е: – „Нищо от това не е реално!”. Тя изтрива всички илюзии. Това което прави тази мисъл забранена не е това, че полицията ще почука на вратата ти и ще те арестува, за това че си нарушил закона. Никой дори няма да разбере, ако изберете да напуснете виртуалната реалност.
Мисълта „Нищо от това не е реално” е забранена заради нещо много лично – страхът от това, което следва. Абсолютната свобода ни ужасява. Тя разширява неизвестното, докъдето погледа стига. Това е основната причина, човешката история да не е история на абсолютна свобода, а за изпробване на границите, за прекрекрачване към следващото. Човекът не би следвало да спира пред тях. Предразсъдъка с „Не бива да” се е разгърнал с толкова много страхове след него и с толкова силно налагане на правила, че еволюцията ни е трябвало да полага усилия на всяка крачка в напредъка си. Препъвана и от Егото на нашия АЗ.
Какво ни кара да се вкопчваме, вместо да пускаме, което е прост факт от живота? Нашият „АЗ” командва нашия интерес и служи на единственото изискване „Повече за мен”. Не бива да се изненадваме, когато това „повече” се превръща в неутолима жажда, както милиардерите ламтят за повече пари, а деспотите за повече власт. Обикновения човек не се стреми към подобен екстремизъм. Но стремежът към „повече” е силен във всеки, защото всеки има нужди и желания, които искат да бъдат удоволетворени. Всички ние се нуждаем от сигурност и безопасност, а нуждата от любов ни прави човешки същества. Нуждата да изследваме света е неустоимия подтик на малкото дете да лази из стаята, да пипа и вкусва всичко, което види.
Всъщност „Азът” ни е основан на нуждата. Той ни програмира да откриваме нови нужди, които никога не свършват, което е противоположно на удоволетворението. Консуматорското общество представя нуждата като нещо нормално – винаги има нещо ново за купуване, което да ни удоволетвори. Така нормалния живот се превръща в такъв на недостиг, в който непрекъснато се опитваме да запълним една ненаситна черна дупка, която никога няма да бъде заситена.
И така се лутаме между материалното и духовното, между ниски страсти и възвишени цели. Именно търсенето и постигането им ни прави Човеци…