При „успешното“ управление на Борисов възрастните хора измислиха как да уцелеят. Нов начин да изкарат празниците са намерили самотни пенсионери.
Това разказа баба Станка от Бургас, която не издържа самотата в малката си гарсониера. „В делничните дни се справям криво-ляво. Отивам на пазара да видя какво продават. Не купувам, но убивам времето, докато гледам. Спирам се по пътя с някоя съседка и си говорим. Понякога се возя на автобус от единия край на града до другия. Имам карта с намаление и се качвам на някой рейс. Там се чувствам сред хора. Едни слизат, други се качват. Младежи се прегръщат, двойки на средна възраст се карат, жени влачат огромни торби, а аз си имам една игра – гадая какво има вътре и се радвам, ако се покаже късче хляб. Значи съм познала.
Когато дойдат празници обаче, оставам сама. Безнадеждно сама. Заставам до прозореца и гледам тъжно весели семейства, усмихнати дечица, тръпнещи в очакване какво ще им подарят. Отварят се коли, пълнят се с багаж, всеки отива някъде, а аз съм сама. Тогава самотата най-много тежи. От всички апартаменти се носят примамливи миризми на нещо вкусно. Чува се глъч, чува се…живот. А аз дори котка нямам да се отърка в мен, да измяучи и да усетя нещо живо до себе си. Не смея да си взема. Защото като почина, ще остане сама.
Децата се разпиляха. Синът е в Америка, дъщерята в Канада. Имат си семейства, имам внуци, които съм виждала само на снимка. Пишеха децата, обаждаха се. После ме забравиха. Разбирам ги, не ги коря. Имат свой живот, свои мъки и тревоги, свои радости и скърби.
Като се звънне на вратата, сърцето ми скача. Все си мисля, че са те. Но е или домоуправителят да поиска пари за стълбището, или някоя инкасаторка. Аз и бонбони съм купила. Черпя ги. За да останат поне още минутка с мен, за да спре оглушителното мълчание на голите стени, които понякога ме захлупват.
Имах приятелка от съседния блок, но си отиде. Сърцето нещо…Сега се заселиха млади семейства във входа, почти никого не познавам. Говоря си сама. Не, наред съм с главата, но иначе гласът ми просто ще ръждяса. Когато по-топло излизам, приказвам с продавачките, радвам се на малки дечица, представям си, че са моите внуци, но стане ли студено, се свивам под одеалата, за да не хабя ток и си мечтая за пролетта.
От години празнувам Коледа, или Нова година в…болницата. Открих този невероятен начин да не съм сама. То и без това от мъка сърцето ме свива, кръвното се вдига, изплаквам на джипката колко съм зле и тя ми дава направление. А клиничната пътека е три или пет дни и ако има свободни легла, ме взимат.
Там е толкова хубаво! Има елха в коридора, минават хубави сестрички и ни носят лекарства. Храната за празника е хубава, не са разни буламачи. Слагат ме в стая с други баби, които също са сами като мен.
Подозирам, че боледуват от същото. От самота.
И си приказваме, приказваме до насита, всяка за съдбата си, всяка за болежките си. Лъжем се една друга, че децата ще дойда на свиждане, но никой не идва.
А сестрите ни черпят с портокали и бонбони, понеже имало много в сестринската стая.
Толкова съм щастлива през тези дни! На топло съм, с хора съм и забравям студената гарсониера и тишината, която буквално ще ме оглуши.
Там, в болничната стая се чувствам човек. Макар и за три дни…
Но на втори януари ме изписват и се връщам в моя тих, гладен, студен и тъжен свят.
И чакам да звънне някой на вратата.
Но никой не звъни…
