Заплахи към роднини и близки, изнасяне на лични данни, перонален тормоз, публичен линч, лишаване от средства за препитание – това е арсеналът на левите активисти в САЩ, разгърнали мащабна кампания за „борба с фашизма“. Всичко това много напомня практиките в СССР от сталински времена и носи признаците на пълноценна гражданска война.
В края на ноември либералният вестник „Ню Йорк Таймс“ (The New York Times) посвети обширна статия на един нетипичен за редакционната му политика персонаж. Текстът излезе със заглавие „Гласът на омразата в сърцето на Америка“, а описаният в него герой, или по-скоро злодей, е Тони Хоуайтър – един от лидерите на създадената през 2013 г. Традиционалистка работническа партия (ТРП, в оригинал TWP), представяна като бяла националистическа формация.
Авторът на материала буквално на всяко изречение нарича своя герой „изверг“ и „фашист“, въпреки че Хоуайтър не изказва радикални възгледи. В интервюто си той заявява, че федералното правителство е твърде раздуто, че всички водещи медии в САЩ са корумпирани и че програмите за подкрепа на националните малцинства са несправедливи. „Ако нещата продължават така, скоро президент на САЩ ще стане някоя дебела, болна, чернокожа лесбийска, която не умее да чете“, казва на шега Хоуайтър и журналистът го цитира с явно отвращение. Тази фраза обаче скоро се превръща в детонатор.
В деня след публикацията Хоуайтър се събужда известен. Някой е оповестил адреса му публично, на телефона му започват да звънят непознати хора и да заплашват с убийство него и съпругата му. Скоро издирват ресторанта, в който работи, говорят със собственика и ден по-късно той уволнява Хоуайтър, жена му, че дори и братът на жена му. Семейството остава без пари за наем на жилището, а пък и става опасно да продължи да живее в дома си, предвид непрекъснатите заплахи за живота му. След седмица изтормозеният Хоуайтър е принуден да се премести другаде, заедно със съпругата си.
Неговите съпартийци се опитват да му помогнат с кампания за набиране на средства, но най-големият сайт за доброволни дарения GoFundMe отказва да приема пари в полза на бели националисти.
Сблъсъците в Шарлътсвил.
През това време статията за Хоуайтър, донесла му печална слава, се обсъжда във всички водещи печатни издания. Журналистите спорят по темата редно ли е да се дава трибуна на „крайнодесен“, който при това е представен като умен, образован, способен да „разтопи сърцето на всяка майка със своята източноамериканска вежливост“.
Едновременно с това читателите засипват редакцията на „Ню Йорк Таймс“ с гневни писма, сравнявайки Хоуайтър с най-жестоките нацистки палачи. Главният редактор на вестника лично се извинява за решението си да представи на публиката подобно „чудовище“. И никой не задава въпроса етично ли е да вадиш на показ живота на човек, знаейки, че политическите му противници ще го превърнат в ад.
Нагнетяването на истерията около Хоуайтър изглежда още по-поразително, като се има предвид, че Традиционалистката работническа партия е скромна организация. През декември миналата година основателят на движението Матю Хаймбах твърди, че става дума за 500 души, организирани в 12 структури, а сега общият им брой трябва да е към хиляда.
При това ТРП се занимава основно със защита на правата на работниците, а скромният й актив не предполага особено мащабни и агресивни действия. Борбата, която съпартийците на Хоуайтър водят срещу „капитализма, глобализма и марксизма“, е по-скоро теоретична, а белият им национализъм се свежда до изолационизъм и техники за оцеляване при евентуална междурасова война.
Сред акциите на ТРП са митинг в подкрепа на Башар Асад, статии в защита на Ратко Младич, протест пред магазин за лява литература в Блумингтън (Индиана), както и съдебен иск срещу закона за еднополовите бракове. Въпреки скромната му активност, ръководството на партията вече е имало вземане-даване с полицията. През март 2016 г. на митинг в подкрепа на Доналд Тръмп Матю Хаймбах е арестуван за това, че снима на видео афроамериканка, протестираща срещу Тръмп. Отведен е в участъка, където са му предявени сериозни обвинения, но в крайна сметка е пуснат срещу неголяма глоба.
Но защо активист на маломерно движение, което дори не може да се нарече радикално, се сблъсква с такива проблеми в резултат на някакво безобидно интервю? В това няма нищо необяснимо. Историята на Тони Хоуайтър е типичен пример за линча, на който левите активисти подлагат политическите си врагове.
Активисти на движението „Антифа“.
През август, веднага след прословутите сблъсъци между антифашисти и бели националисти в Шарлътсвил, организаторът на протеста „Десни, обединявайте се!“ Джейсън Кеслър също се сблъсква със сериозни неприятности. Местен полицай разказва пред журналист от „Ню Йоркър“, че Кеслер получил „тонове“ заплахи за саморазправа. Самият Кеслър се опитал да обясни действията си, но бил принуден да се спасява от тълпата под полицейска охрана. В крайна сметка не издържал заплахите и омразата на собствените си съседи, с които преди това бил в добри отношения, събрал си багажа и напуснал дома.
Преди година леви активисти подложиха на тормоз майката на крайнодесния политик Ричард Спенсър. Шери Спенсър прекарала целия си живот в градчето Уайтфиш в щата Монтана, давайки стаи под наем. Един ден нейната съседка, лявата активистка Таня Герш, разбира, че синът й Спенсър е лидер на американските крайнодесни, докладва я в социалните мрежи и повежда кампания срещу Шери. И по-конкретно – обикаля всички наематели и ги кара незабавно да разтрогнат договорите си с „майката на нациста“.
Спенсър разговаря с Герш и я пита какво иска от нея. Онази й предявява цял списък с условия: да се отрече от убежденията на сина си, да продаде кооперацията, която отдава под наем и да дари парите на либерални НПО. Иначе Герш се заканва да я докара до фалит.
Спенсър се оплаква на крайнодесните. Тролове засипват Герш с обиди в социалните мрежи. Активистката се обръща към пресата и в нейна защита се обявяват почти всички водещи медии – както вестници, така и телевизии. Възрастната й съседка е обвинена във фашизъм, антисемитизъм и всякакви други „изми“. В крайна сметка тя действително се отрича от сина си, заявявайки публично, че не споделя неговите убеждения. Но вече нищо не може да се направи: Спенсър е принудена да разпродаде цялото си имущество и да замине с мъжа си в друг град.
Във всички тези случаи активистите успяват да организират местните жители и да ги насъскат срещу своята жертва. Силите в подобни случаи са неравни и врагът е принуден да се спасява с бягство. Неслучайно символ на съпротивата срещу лявата истерия в САЩ стана Алън Арментраут – самотният мъж със знамето на Конфедерацията, който се опита да защити паметника на генерал Ли. Малко след събитията в Шарлътсвил той е изгонен от Християнския колеж. Сега се крие от медиите и дава интервюта само за руски журналисти.
Механизмът за политическа чистка е добре смазан и работи безотказно. Обикновено активистите сигнализират в социалните мрежи за появата на нов „враг на народа“. Темата подхващат големите медии с многомилионна аудитория. Вестниците снабдяват активистите с цялата нужна информация за злодея и формулират моралните основания за упражняване на тормоз върху него. Някой пуска адреса, местоработата и всички контакти на жертвата в интернет. Най-активните започват да звънят на началника, колегите и наемателите на врага с настояване да бъде изгонен отвсякъде. Паралелно армия от интернет-бойци залива жертвата с оскърбления и заплахи чрез съобщения в социалните мрежи, писма и телефонни обаждания.
Никой не е пощаден – нито роднини, нито приятели. Те също получават заплахи, наричани са „фашисти“ и „расисти“, принуждавани са да се отрекат от злодея. А когато наплашените хора се обърнат към пресата, при тях пристигат репортерите на същите тия либерални медии, които представят случая в изгодна тям светлина. Например, журналистът, предизвикал със статията си линча срещу Тони Хоуайтър, излезе след това с колонка, озаглавена: „Взех интервю с фашист и ето какво ми се случи“.
В един момент роднините и близките не издържат и започват да се покайват, но често и това не помага, защото отношенията със съседите се оказват непоправимо разтрогнати. В крайна сметка хората зарязват бизнеса си, напускат работа, продават къщите си на безценица, закриват всичките си профили в социалните мрежи и заминават нанякъде.
Тормозът срещу конкретни жертви върви паралелно с масов морален терор срещу инакомислещите. В Портланд, където болшинството жители са против Тръмп, антифа активисти водят на отчет всички местни, осмелили се да излязат на митинг в подкрепа на президента. Личните им данни по традиция са публично достъпни. Също по традиция задължително звънят на работодателите, за да ги информират, че техният служител е „агресивен и опасен нацист“. След което въпросният човек бива или уволнен, или му дават възможност да замине „по собствено желание“. Ако, недай си боже, десните в Портланд се осмелят да организират собствена демонстрация (да речем, в защита на жертвата), левичарите ги замерят с камъни и боклуци.
Постепенно белите националисти се превръщат в най-угнетеното малцинство в САЩ.
Стига се до смешни ситуации. Неотдавна жертва на атаките стана дизайнер, организирал благотворителен търг на тениски в защита на измиращите атлантически марлини. На някои от тях пишело: „Белите животи имат значение“ (Wite Lives Matter), на други – „Сините животи имат значение“ (Blue Lives Matter), а под текста били изобразени съответно бели и сини марлини. Националната асоциация за развитие на цветните малцинства обаче заяви, че дизайнерът нарочно иронизира лозунга на правозащитното движение „Черните животи имат значение“ (Black Lives Matter) и поиска „расистът“ незабавно да изтегли тениските от продажба.
Всичко това до болка напомня събитията в СССР от времето на борбата с „лявата опозиция“, когато Сталин организира повсеместно осъждане – по предприятия, на улицата, по местожителство и в печата, на всички последователи на Троцки, а също и на техните роднини и приятели. Само че това вече не е политическа борба с висок залог, а сякаш се опитват технически да разделят населението на САЩ по няколко линии едновременно: леви срещу десни, бели срещу черни, жени срещу мъже, марлини срещу хора. Пълномащабният граждански конфликт все още не е преминал в горещата си фаза, но изглежда само въпрос на време.
А социалният разкол може да предизвика и териториален разпад. Както сполучливо описва ситуацията съоснователят на ТРП Матю Парот „днес в САЩ, както навремето в Югославия, глобалистите затварят в една клетка с малко вода и храна цяла глутница кучета, а после ги гледат как се бият помежду си и се наричат „фашисти“!“
