Миналата година обтегнатите отношения между президентa на САЩ Доналд Тръмп и Китай станаха повод за много коментатори да предрекат възможна трета световна война. Само преди броени дни пък руските посланици бяха отпратени от най-големите европейски страни и това даде повод за нови спекулации в посока на възраждане на нова студена война. Всъщност, колкото и шокиращо да ви звучи третата световна война вече е факт. Тя започна някъде след падането на желязната завеса и края на студената война. Това, което виждаме в момента не е нищо друго освен фази и етапи, през които войната преминава.
Тази война обаче не се води със средствата и оръжията, с които традиционно сме свикнали да асоциираме една война. Те вече просто не са ефективни и не носят стойност. Нека започнем анализа именно от тук – защо те не са ефективни. Обявяването на една война или въвличането в нея е политическо решение. Ако преди един век едно политическо решение е можело да накара всички жители на една страна да го следват сляпо, то днес това е невъзможно да се случи. Така въпреки, че политиците взимат решения, народът има куража да не се съобрази с тях.
Решението за война е най-непопулярното възможно такова и то най-вероятно би коствало поста на всеки политик дръзнал да го предприеме.
Войната е скъпо удоволствие, която за да бъде водена тя трябва да получи щедро финансиране. А това означава вдигане на данъците, което е още една непопулярна мярка.
За да водиш война трябва да подчиниш цялата си икономика на нея. С други думи, тя спира да произвежда стойност и започва да се милитаризира като произвежда униформи, боеприпаси, военна техника и т.н. От това страната не печели нищо, защото всичко, което се произведе се изпраща на бойното поле.
Войната унищожава основната инфраструктура на страната – пътища, мостове, сгради. В крайна сметка дори и да победиш и да превземеш дадена страна, ще получиш една разрушена страна с източена от войната икономика, която трябва тепърва да възстановяваш наред с твоята.
За какво всъщност се водят войните?
Най-ценните неща, в която и да било страна, са две. На първо място нейната икономика, която произвежда стойност и природните й ресурси. Както вече посочихме при водене на война икономиката се милитаризира и спира да произвежда стойност, а природните ресурси се изразходват за създаване на огнева мощ.
Рационално погледнато с воденето на война трудно може да се спечели нещо повече, за когото и да било. Ето защо третата световна война не се води на бойното поле, а на това на икономиката. Глобализацията бе дълго време представяна като нещо, което ще ускори развитието на всяка страна. Всъщност тя бе умело опитомена от големите и силни страни и превърната в мощно оръжие, с което те да сложат ръка над посочените ценни ресурси по-горе (природни богатства и икономика). Съвсем легално днес природните ресурси се превземат от по-малките страни като България. Скъпите технически средства, с които да бъдат добивани и обработвани природните ресурси правят почти непосилна тази задача ако не разполагаш със солидни възможности. Ето защо тук се появява терминът – концесия. Тя представлява право на експлоатация върху обект от обществен интерес, предоставен на частен търговец срещу задължението да го изгради и/или управлява, а концесионерът на свой ред заплаща определена такса за ползването му. Тази такса обикновено е в процентно изражение от приходите или от реализираните продажби.
Така например залежите на златна руда в Крумовград и Челопеч са предоставени на концесия на канадска компания. Те изграждат мината и изкопават ценната руда като заплащат на страната такса в размер на 1,5% от добива. Според доклад на Сметната палата е добито злато и мед за 1,5 млр.д долара, а са внесли в хазната скромните 0,023 млрд. долара. Цялата останала печалба напуска пределите на страната ни и се отправя към икономиката на Канада. Подобно е положението и с германската компания, която добива мед и сярна киселина в завода си в Пирдоп. Печалбите на компанията отново се отправят в подкрепа на немската икономика.
Икономиката, на която и да е страна се превзема лесно чрез доминиращо присъствие на различни международни конгломерати. Те пристигат в страната изкупуват или основават свои бизнес групи и благодарение на огромните си размери и финансови възможности лесно и бързо изтласкват местните играчи. Емблематичен пример за България бе навлизането на чуждите търговски вериги. Те имат доминиращо влияние в сектора в страната, като малките местни магазини бяха принудени да затворят. Като вече обособили се като не заобиколим посредник между българския производител и клиентите, те започнаха да диктуват правилата.
Ето как нагледно без да се налага да се водят военни действия най-ценното, с което разполага страната преминава в чужди ръце и започва да носи добавена стойност на други икономики. Бавните стъпки към подобрение на условията на живот, в сравнение с огромните крачки, които правят големите икономики, пък стимулира допълнително изтичането на „мозъци“ от страната. В търсене на по-добър живот и условия на труд много млади българи напускат родината и се насочват към по-развити страни. Техният труд отново носи стойност на друг, а не на България.
Все пак тук е мястото да отбележим, че колкото и да ни се иска светът не се върти около нас. Засегнатите от тази световна икономическа война не са само малките страни като България. Германия например, която е и най-голямата европейска икономика, изпитва сериозни удари от страна на Китай. Преди месец стана ясно, че китайската компания “Гийли” е придобила 10% от собствеността на иконата на немската икономика “Даймлер”. Опасенията се, че сделката на Ли Шуфу за “Даймлер” е само част от “Направено в Китай 2025” – 10-годишния план на президента Си Дзинпин да трансформира страната от производител на евтини стоки във високотехнологичен гигант, доминиращ в 10 модерни индустрии, сред които и електрическите превозни средства. Това е стратегия, която Германия разглежда като пряка заплаха за своята лидерска позиция в автомобилостроенето.
Случаят с “Гийли” е само пореден пример за китайска инвестиция, пораждаща брожение в Германия. Особено противоречива бе покупката на KUKA, най-големият германски производител на индустриални роботи, от китайския производител на уреди Midea за 4,5 млрд. евро през 2016 г.
После, през февруари миналата година, китайският конгломерат HNA Group грабна 3-процентен дял от “Дойче банк”, който не закъсня да увеличи до 9,9 процента, ставайки най-големият акционер в банката.
След сделката с KUKA, Берлин внезапно оттегли разрешението си за поглъщане на германския производител на чип оборудване Aixtron от китайската Fujian Grand Chip Investment. Компанията по-късно оттегли офертата си, след като администрацията на тогавашния американски президент Барак Обама спря сделката от съображения за национална сигурност поради американските дъщерни дружества на Aixtron.
По-късно миналата година Берлин затегна законодателството си за чуждестранни инвеститори, като разшири правомощията на министрите да блокират придобивания от 25% и нагоре в компании, работещи в “критичната инфраструктура”.
Анализ на агенция Bloomberg показва, че Китай е купил или е инвестирал в активи за поне 318 млрд. долара през последните 10 години. През този период континентът е привлякъл с около 45% повече активност от китайска страна, отколкото САЩ, изчислено в долари. Обемът и произходът на някои от тези инвестиции, от такива в значима инфраструктура в Източна и Южна Европа до високи технологии на Запад, привлякоха вниманието на ниво ЕС. Редица лидери, сред които Ангела Меркел и Еманюел Макрон, настояват за обща стратегия за контролиране на настъплението на Китай към Европа, докато в някои южни страни се противопоставят на това.
Обръщайки поглед отново към България виждаме пълен контраст в действията. Преди около година земеделското министерство подготви закон, който премахва правилото, че земеделската земя в България могат да купуват само физически лица или фирми, които имат 5 годишна уседналост в страната. Съобщение на ЕК също потвърди, че подобни изисквания за уседналост се смятат за несъвместими. Или казано с други думи всеки опит на страната ни да въведе протекционистки мерки за съхранение на икономиката си, са посрещани с остри критики. Подобна ситуация имаше и в Полша. Там преди 2 години новото правителство на националистите започна да въвежда различни рестрикции като например данък не върху печалбите, а върху активите на банките. В страната банковият сектор също като в България е доминиран от присъствието на изцяло чужди финансови групи. Допълнителни данъци бяха наложени и върху супермаркетите, където отново доминиращо присъствие имат международните гиганти. Според тогавашния финансовия министър на страната това е нормална мярка, защото след като тези чуждестранни компании печелят от тяхната икономика, то е логично и да оставят по-голяма част от печалбата си в нея под формата на данъци. Разбира се тези мерки бяха отново критикувани от Европейската комисия, но Полша остана твърда в позицията си.
Както сами виждаме войната е в своя разгар, а големите икономики се възползват от мащабите и възможности си, за да стават все по-големи за сметка на малките и лесно манипулируеми като България. Все пак нека отбележим, че в страната имаме редица примери и на местни компании, които успяват да водят тази нелека битка. Много от тях обаче в крайна сметка имат сходна съдба и неминуемо идва момент, в който са продадени на чужди гиганти. Нека обаче не заклеймяваме присъствието на чуждестранни фирми в страната.
Все пак те носят със себе си ценно ноу-хау и помагат за по-бързото функциониране на малките икономики като нашата. Всичко обаче би трябвало да има своите регулации, за да може местният бизнес да не бъде задушаван от неравностойната пазарна битка. Само за пример може дадем изискване за определен процент от печалбата да бъде реинвестирано в дейността на компанията в България или изискване при придобиване на компании над определени размери да не се променя собствеността и основната й дейност в рамките на следващите примерно 10 години. При добро желание баланс в интересите винаги може да бъде постигнат.
