Сирийската война получи ново драматично измерение. В северната част на страната турската армия провежда мащабна операция, по зла ирония наречена „Маслинова клонка“. Понякока за денонощие в небето се вдигат до 72 самолета на турската авиация. Стотици единици тежка бойна техника са разположени край границата на контролирания от кюрдите район около град Африн.
Очертават се отделни участъци на пробива. Кюрдите се съпротивляват отчаяно, но турците едва ли ще отстъпят, защото е заложен престижът на страната и лично на Ердоган. Операцията се мотивира с необходимостта да се пресече масовото „терористично проникване“ в Турция от страна на Африн. За цел е провъзгласеното създаването на „зони за безопасност“ с дълбочина от 30 км, което предполага целият кантон да бъде зает от турските войски.
Удивява, обаче, че някои кръгове бързат да наложат отговорността за случващото се на Русия, позовавайки се на извеждането преди това от Африн на неголямата група руски военни полицаи и съветници. Твърди се, че така те разчистиха пътя на турското нахлуване. За жалост с тези кръгове се солидаризира и ръководството на афринските кюрди, явно забравило, че Русия дълго време, докато бе възможно, удържаше Анкара от намеса.
Регионалното отделение на кюрдската Партия на демократичния съюз – филиал на действащата в Турция и призната в много страни по света за „терористична“ ПКК – направи строгого заявление, от което следва, че без разрешението на великите сили, а преди всичко на Русия, Турция не би могла да навлезе във въздушното пространство над Африн. Затова и Русия, в качеството си уж на партньор на Турция „в изтребването на гражданските лица“, е също толкова отговорна за бомбардировките, колкото и самата Турция. Пита се: а какво трябваше да правят немногобройните руски военни? Да прикриват със своите тела тези, които и досега упорито отказваха да приемат съветите им?
Русия не изостави курдите. Тя постоянно им показваше, че най-добър за тях път за решаване на националния им проблем е сближаването с Дамаск. За да се предотврати нахлуването на Турция в Африн, кюрдските лидери трябваше просто да се съгласят да провъзгласят над този район суверенитета на централното правителство. Дори и символичното разполагане на сирийски граничари, подкрепяни от Русия, както вече стана в района на Манбидж, би спряло турците. Още повече, че няма пряка връзка между Африн и останалата част на Източна Сирия, контролирана от кюрдите. Всички комуникации между този кантон и основните кюрдски сили се осъществяват през територия, намираща се под контрола на правителствената Сирийска арабска армия (САА). Дори сега, когато кюрдите обърнаха гръб на Дамаск, отклонявайки всичките му предложения, САА им позволява да прехвърлят подкрепления в Африн от източния бряг на Ефрат. А сирийските официални власти на международно равнище решително осъждат нахлуването на Турция на своя територия.
Безразсъдното упорство на кюрдите се обяснява лесно. Те твърде много повярваха на всемогъществото и благоразположението на американците към себе си. Доскоро процъфтяващият, а днес загубил и територия, и значителна част от своя икономически потенциал Иракски Кюрдистан, изглежа, не ги е научил на нищо. Увереността в наличието на подкрепа от страна на САЩ бе вдъхната на сирийските кюрди от заявлението на Пентагона за създаването на 30-хилядна погранична сила в източната част на Сирия, на която те разчитаха да съставят основата. Последвалото отхвърляне на това заявление от държавния секретар Рекс Тилърсън не отрезви кюрдите. Те продължиха да се надяват на противоречащите сами на себе си задокеански съюзници. И съвършено напразно. Заявлението от Пентагова изигра ролята на главен спусък за Турция, започнала широкомащабното „прочистване“ на Африн. При това САЩ, на практика провокирали тази операция, не само, че не направиха нищо за нейното спиране, но и знаеха от рано за нея. Министърът на отбраната на САЩ Джеймс Матис по време на беседа с журналисти съобщи: „Турция има законни основания за притеснения по въпросите за безопасността. Анкара бе съвсем открита и ни предупреди за въздушните удари“. Основното, според него, е това „американските военнослужещи, намиращи се в региона, да не пострадат от операцията на турските въоръжени сили в Африн“.
Това обяснява всичко. Пентагонът не се интересува от интересите на кюрдите. Той преследва в Сирия единствено своите интереси. Кюрдите от Африн няма да дочакат от него никаква помощ. Началникът на Централното командване на въоръжените сили на САЩ (CENTCOM)ген. Джоузеф Вотъл все едно не забелязва турската операция, заявявайки, че „военните източници не обръщат особено внимание на дадената зона и не са информирани за плановете на Анкара“. Държавният департамент, наистина, изрази загриженост за развитието на събитията в Африн, но при това призна „законността“ на притесненията на Турция за нейната сигурност като съюзник по НАТО и критично важен партньор в борбата срещу „Ислямска държава“. Той единствено призова Анкара към „сдържаност“. Тук трябва да се отбележи, че не се наблюдава какъвто и да е принос от страна на Турция в борбата срещу „Ислямска държава“, освен ако не смятаме, че повечето чуждестранни бойци на тази терористична организация пристигнаха в Сирия от турска територия.
Но за съдбата на самопровъзгласената кюрдска автономия Рожава в Сирия загубата на Африн може да се окаже не по-малко трагична, отколкото за иракските кюрди загубата на Киркук и петролните му находища. Афринските кюрди обитават своя кантон по-компактно и имат повече законни основания за самоопределение, отколкото останалата част на Рожава, която е с три четвърти арабско население. Няма да бъде успешно простото заемане на арабските земи. Вече зараждащите де протести на коренното население само ще се засилват, правейки даденото образувание крайно неустойчиво. Загубата на Африн ще доведе и до това, че напълно отрязаната от основния национален покок ще се окаже най-осигурената и образована кюрдска община в Сирия, обитаваща провинция Алепо (около 300 хил. души). И най-вече – ще бъдат загубени всички перспективи Рожава да получи самостоятелен излаз на море и граница с други държави. Тя ще се окаже в глух геополитически „чувал“, в който междувременно вече се намира, макар и да не го усеща все още и Иракски Кюрдистан. Държавността на многомилионния кюрдски народ отново се отлага за неопределеното бъдеще.
Правителството в Дамаск рязко осъди операцията на Турция в Африн. Въпреки това то до определен момент дори може да извлече от нея определена полза. Засега турците са се съсредоточили в Африн и ръцете на Дамаск се развързват за разгром на джихадистките групировки като „Хаят Техрир аш Шам“ в провинция Идлиб. Именно тук след поражението на основните сили на „Ислямска държава“ в южната провинция Деир ез Зор се премести епицентърът на бойните действия. В по-далечна перспектива, ако Турците запазят своето военно присъствие в Африн, опирайки се, вземайки пример от американците с техните „Сирийски демократични сили“, на своята „Сирийска свободна армия“, то пред Дамаск могат да възникнат допълнителни препятствия по пътя към реинтеграцията на страната. Анкара би трябвало да осънае, че подобни на нейните действия ще тласнат централните сирийски власти и руските им партньори да търсят ново сближаване с кюрдите. Последите, убедили се в ненадеждността на американците, волю-неволю ще са принудени да отстъпят. И тогава „кюрдският проблем“ на Турция просто ще се задълбочи. Затова и най-добро за Анкара решение би било Африн да се предаде под контрола на Дамаск. Но единствено бъдещето ще покаже дали турското ръководство има достатъчно стратегическо усещане за това.
