Тема номер 1 на есенния политически сезон в държавата безспорно е заявеното от управляващите намерение да ревизират големите приватизационни сделки, сключени през изминалия преход.
Според данните на НСИ процедурата по раздържавяване е проведена основно през мандата на кабинета „Костов“. А една от най-апетитните хапки, приватизирана по време на синьото управление, е гигантът „Каолин“ – монопол не само за България, но и на Балканите.
Няколко медийни публикации по темата предизвикаха истерия в г-н Иво Прокопиев (който не е олигарх и не е обвиняем) и неговите бизнес партньори.
В резултат от което срещу определени представители на изпълнителната, законодателната и съдебната власт се изсипа порой от кални клевети, жлъчни обиди и агресивна пропаганда (Не говорим за кафяви медии, г-н Прокопиев). Причината за притеснението на г-н Прокопиев е ясна и видима. В последните години успя да изпере нечистоплътната си (не кафява, г-н Прокопиев) и пораждаща доста съмнения биография, вследствие което днес пред обществото той се представя като модерен, продемократичен, прозападен, успял млад мъж, чийто успех няма общо с държавата (след първите 100 милиона).
Разбира се, че бизнесът на г-н Прокопиев няма нищо общо с държавата. Вероятно „Каолин“ сам се е приватизирал; бутилките вино от „Дамяница“ сами са решили да станат собственост на уважаемия господин (а не обвиняем олигарх); инсталациите за „зелена енергия“ сами са сключили договори с държавата; контролираният от Прокопиев пенсионен фонд сигурно не общува с българската държава, обзалагаме се, че всъщност там са парите на работещите от Шри Ланка и Нова Зеландия.
Днес г-н Прокопиев мрази да му се припомня, че е шеметно забогатял (на скромната възраст от 28 години) благодарение на контактите си с премиера Иван Костов и Никола Николов, председател на икономическата комисия в доминираното от СДС 38-о НС (1997-2001).
Ненавижда споменаването и на пасаж дори от червената биография на неговото семейство (обясняваща главозамайващия кариерен растеж на невръстния студент провинциалист в началото на 90-те). Г-н Прокопиев не обича да се казва, че е олигарх. Не е натрупал пари заради връзките си с политици. Замогнал се е, защото е вундеркинд, а държавата не му е помогнала, нещо повече – той е неин вечен критик. Фасадна и бутафорна позиция, която не кореспондира с факта, че в почти всяко българско правителство той задкулисно назначава свои министри.
Но ние няма да споменем имена, знаем, че мрази това.
Г-н Прокопиев мрази да му се припомня, че той лично е символ на захванатата държава. Как иначе получава информация в аванс от по думите му „депутати и министри“ за процедура на независимата прокуратура и независимата от нея Комисия за отнемане на незаконно придобито имущество (КОНПИ). Няма да го питаме, знаем, че не обича. Г-н Прокопиев мрази да му се припомня, че е обвиняем. Разбира се, че лошата прокуратура го напада, защото той е критик на Цацаров, как иначе.
А всъщност той мрази да се споделя очевидната истина – всъщност г-н Прокопиев напада прокуратурата, за да може да се изкара жертва, ако някога му бъде потърсена наказателна отговорност за съмнителните сделки и схеми. Г-н Прокопиев обича да публикува в медиите си пасквили, омаскаряващи негови конкуренти или опоненти.
Примерите за това са десетки само в последните години.
Но мрази медиите му да бъдат наричани „кафяви“ или бухалки. Те имат право да хулят, обиждат и рушат репутации. Могат да дават сигнал за публична саморазправа и бичуване на настъпилия Прокопиевия интерес. Но не са кафяви или жълти, те са правилни. Но от всичко г-н Прокопиев най-обича да е морален ментор и съдник на обществото. Той единствено има право да посочва кой е олигарх и кои медии са лоши. Респективно – за кого не може да се споменава, че е олигарх, кои медии не могат да бъдат критикувани. Той обича да притежава гумения печат за истината.
Той не иска да те обори с аргументи. Той иска да ти обясни, че ти нямаш право да изразяваш аргументи (културен марксизъм, откъдето и да го погледнеш). Той казва кой е лош и кой е добър. Лично г-н Прокопиев е разчертал разделителната линия в обществото, сам призна за това в приятелското си интервю при Кулезич. Господинът (не обвиняем олигарх) и неговите подчинени са добрите, а техните критици са лошите. Г-н Прокопиев обича да приватизира. Но не само „Каолин“.
Той иска да приватизира общественото мнение, съзнанието, мисленето. Г-н Прокопиев иска да влезе в ролята на изпитна комисия – ние всички сме негови студенти, явяваме се на изпит и той строг, но справедлив, пише оценки в студентските ни книжки. Г-н Прокопиев обича да етикетира всички други, но и себе си (единствено той има право на това).
Той е прозападен, продемократичен реформатор. А всъщност: Не е прозападен, защото е натрупал състояние благодарение на държавата. Не е продемократичен, а ярък болшевик. Не само че не признава чуждо мнение. Той не иска да има чуждо мнение. Не е реформатор, защото сам признава, че е захванал държавата със свои хора – на всички нива и позиции.
И разбира се, че не е обвиняем олигарх, уважаеми журналисти от обратните на кафявото медии. Извинявайте, че споменахме това словосъчетание, г-н Прокопиев. Само вие имате право да казвате кой е олигарх и кой обвиняем. Простете, разкайваме се, че дори сме опитвали някога да разсъждаваме по ваш адрес. И все пак ще си позволим един въпрос, силно се надяваме да не бъде изтълкуван като опит за огледална защита, сицилианска защита, дамски гамбит, английско начало или какъвто друг шахматен термин решат да приложат гросмайсторите от вашата редакция.
Държим да подчертаем, че във въпроса няма да се съдържат мнения, констатации, квалификации или оценки за цвета на нечии медии, олигарх ли е техният собственик и дали същият е клиент на Темида.
Г-н Прокопиев, питате ли сутрин огледалото кой е най-умен и красив на света? А какво ви отговаря то? И
още веднъж: Извинете, г-н Прокопиев! Силно се надявам да бъдете справедлив, когато се явим пред Страшния съд, част от който очевидно си мислите, че сте и вие.