Мъжът ми постоянно ме упрекваше за разхищението на вода и ток. В един момент му предложих нещо просто: да живеем цял месец по неговите правила за икономия…
— Ива! Заспала ли си там? Водата тече вече петнайсет минути! Водомерът не е държавен!
Спираш крана, набързо се избърсваш и излизаш от банята с онова лепкаво чувство за вина, примесено с раздразнение. А в кухнята, както винаги, те чака лекцията: сметките растат, аз пускам водата безразсъдно, лампата в коридора свети излишно, а каната за вода винаги я пълня догоре, въпреки че ми трябва само една чаша чай.
Мъжът ми, Николай, по принцип не е лош човек. Грижовен е, работлив, от онези мъже, които ще ти оправят контакта, ще сготвят супа, ако си болна, и ще носят тежките торби без дума. Но си има тази… мания. Последните шест месеца борбата му с „ресурсите“ премина на ново ниво.
Започна да ме следва из апартамента и да гаси лампите, дори ако излизах от стаята само за минута. Проверяваше дали съм затворила добре крана. Въздишаше тежко, когато миех чиниите под течаща вода.
— Ти просто не виждаш цялата картина — казваше той, загледан в сметката за ток и вода, сякаш държи съдебна присъда. — Буквално изливаме парите в канала. Ако се замислим малко, можем да спестим по три-четири стотин лева годишно. А това, между другото, са нови обувки.
В един момент търпението ми се изчерпа. Една вечер той извади зарядното на телефона ми от контакта с думите:
— Той вече е зареден. Защо да върви празен ток?
Тогава казах:
— Добре. Чух те. Според теб аз съм разхитителка? Нека живеем по твоите правила.
Николай се напрегна.
— Как така?
— Пълна икономия. Точно както ти смяташ за правилно. Напиши списък с правила — аз ще ги спазвам безусловно. Но и ти също. Никакви изключения. Един месец така — после ще видим колко сме спестили. Ако си струва, ще призная, че си бил прав, и ще променя навиците си завинаги.
Очите му светнаха.
— Става. До утре сутринта ще е готов.
А аз реших: щом ще играем, ще е сериозно. Ще му устроя такава „икономия“, че ще завие.
Новите правила за живот
На сутринта на хладилника висеше лист А4, изписан с дребния му, педантичен почерк. Точките бяха много, но основното беше:
Вода: Чиниите не се мият под течаща вода. Пълни се мивката, изплакването — в отделен съд.
Тоалетна: Пускане на водата само при „сериозна нужда“.
Душ: Таймер — 3 минути на човек. Сапунисване при спряна вода.
Осветление: Само там, където сме.
Пране: Само при пълна пералня.
Електроуреди: Всичко се вади от контакта. Каната — точно за една чаша. Готвене с капак, котлонът се изключва 10 минути по-рано.
Прочетох, подсмихнах се… и започнах да изпълнявам.
Романтична вечеря
Николай беше доволен. Ходеше с гордо вдигната глава, когато видя как мия чиниите в леген.
— Ето, виждаш ли! Нищо сложно, а колко вода спестихме!
Замълчах.
Миенето в леген е особен вид мъчение. Водата бързо става мазна, пяната изчезва, а ти на практика разнасяш мръсотията. После втори съд за изплакване. Вместо три минути — петнайсет.
Вечерята беше на полумрак. Светеше само една лампа до дивана.
— Романтично — пошегува се той.
— Икономично — отвърнах, присвивайки очи да различа костите в рибата.
После — душът. Таймерът звънна, докато още имах балсам в косата. Излязох лепкава и ядосана.
Николай влезе след мен. Чух псувня, когато таймерът звънна и при него.
— Въпрос на навик — каза с достойнство. — Даже ободрява.
Икономията в действие
На третия ден правилото за тоалетната даде резултат. Миризмата беше… устойчива. Тежка. Като в обществена гара.
Николай влезе, излезе с гримаса.
— Ива, там мирише.
— Пестим вода — отвърнах спокойно. — Точка номер две.
— Може да се проветрява…
— Аспираторът харчи ток.
Той замълча. Окото му потрепна.
Същата вечер напълни каната догоре. Аз веднага излях излишното, оставяйки 250 мл.
— А ако искам още една? — попита.
— Ще кипнеш пак.
Тогава осъзнах, че изпитвам извратено удоволствие. Бях станала надзирател на неговия режим.
Защо храната е студена и къде са чистите дрехи
Петък. Важна среща.
— Ива, къде е синята ми риза?
— В коша.
— Помолих те да я изпереш!
— Пране — само при пълна пералня.
Показах му наполовина празния барабан.
— Но нямам какво да облека!
— Облечи бялата.
— Не е изгладена.
— Ютията харчи ток.
Отиде с пуловер в топъл ден.
Вечерта поднесох кюфтета — хладки.
— Защо е студено?
— Изключих котлона по-рано. Да претоплям не е икономично.
Уикендът
Телевизор не пускахме. Седяхме в тишина.
Тиганът киснеше цял ден — да не хабя вода два пъти.
Миризмата в банята беше нетърпима.
Неделя вечерта — пречупването
Николай не избухна. Просто седна, гледаше в една точка и държеше чаша чай — хладък.
— Ива… Не може ли да спрем?
— С кое?
— С всичко. Това не е живот.
— Странно — казах. — Нали беше въпрос на навик?
Той скочи.
— Подиграваш ли ми се?
— Спазвам правилата ти.
Той крачеше, щракна лампата — после виновно я изгаси.
— Ти го правиш нарочно.
— Буквално ги спазвам.
Седна.
— Не си представях, че ще е така.
— Че ще се къпя за 3 минути и ще съм благодарна?
Тишина.
— Поне веднъж попита ли ме удобно ли ми е? — попитах.
— Исках да не разхищаваме… Времената са тежки.
— А моите нерви? Усещането ми за дом?
Той ме погледна — за първи път без упрек.
— Не съм се замислял.
Станах. Напълних каната догоре. Пуснах лампата.
— Какво правиш? — напрегна се.
— Чай. Горещ.
— Но…
— Един месец — напомних. — Мина седмица.
Той въздъхна.
— Аз повече не мога.
— А аз можех ли?
Каната щракна. Подадох му чаша. Опари се, изруга… после се усмихна.
— Мамка му… наистина е горещо.
— Да. Понякога това е нормално.
Пихме мълчаливо.
— Израснах в семейство, където всяка стотинка се броеше — каза той. — Мислех, че като контролирам всичко, те защитавам.
— От какво?
— От бедност. От несигурност.
— А всъщност си защитавал само сметките. Не и мен.
Той сведе глава.
— Не го осъзнавах.
Същата вечер си взех вана. Пълна. Гореща. С пяна. Без вина.
Николай почука.
— Може ли?
Седна на ръба.
— Днес автоматично не пуснах водата… и осъзнах, че живеем като в обществена тоалетна. Унизяващо е.
— Добре дошъл в моя свят.
Той въздъхна.
— Извинявай.
Беше истинско.
На следващия ден листът изчезна.
Появи се нов:
Пестим разумно.
Не се следим.
Домът е място, където и на двама ни е добре.
Той го беше написал.
Мина месец. Сметките дойдоха. Почти същите.
Спестихме — да. Но малко.
Николай погледна цифрите, после мен.
— Не си струваше.
— Точно така.
Иван Велинов
