Спомняте ли си онова време? Времето на Тодор Живков. Време, което днес едни обичат, други хулят, а трети носим дълбоко в себе си — като парещ белег и като сладка утеха едновременно.
Спомняте ли си онова време?
Времето на Тодор Живков.
Време, което днес едни обичат, други хулят,
а трети носим дълбоко в себе си —
като парещ белег и като сладка утеха едновременно.
Защото, каквото и да казват сега,
това беше нашият живот.
Нашата младост.
Нашето израстване.
Това бяха години, в които имаше ред.
Имаше работа.
Имаше сигурност.
И най-важното — имаше хора.
Да, имаше страхове.
Имаше и тишини, в които не всичко се казваше на глас.
Но имаше едно спокойствие,
което днес липсва до болка —
спокойствието, че утре няма да е по-лошо от днес.
Спомняте ли си празниците на площада?
Майските манифестации —
балони, знаменца, маршова музика.
Усмивки. Детски глъч.
Спомняте ли си училищата?
Чисти. Подредени.
С учители, които не се страхуваха
да ти направят забележка,
защото възпитаваха, а не се оправдаваха.
Спомняте ли си магазините?
Да, нямаше безкрайно изобилие.
Но каквото имаше — беше истинско.
Истинско мляко.
Истински хляб.
Истинско сирене.
Плодове от нашата земя.
Зеленчуци от нашите градини.
Месо от нашите стопанства.
Днес рафтовете са пълни,
но онзи вкус…
него вече го няма.
Спомняте ли си заводите, фабриките, цеховете?
Никой не се питаше дали ще има работа.
Имаше работа за всички.
И имаше уважение към труда.
Спомняте ли си кварталните вечери?
Съседите, които се познаваха.
Децата, които играеха навън до тъмно.
Дворовете, в които се делеше всичко —
от чаша захар
до последната филия хляб.
Днес мнозина казват, че онова време било тъмно.
Но тъмно ли е време,
в което хората живееха по-дълго?
В което се раждаха повече деца?
В което училищата се пълнеха,
а селата не пустееха?
Тъмно ли е време,
в което заплатата стигаше
и за сметки,
и за почивка?
Тъмно ли е време,
в което най-големите страхове
бяха двойката по математика
и закъснението след вечерния час?
Или просто беше различно?
По-бедно на лукс,
но по-богато на човещина.
Днес минаваме покрай разрушени фабрики,
покрай пустеещи села,
и в гърлото засяда една тъга.
Защото онова време вече го няма.
Но споменът — той още живее.
Разказва се тихо,
с едно кратко „ех…“,
което казва повече от хиляда думи.
И остава да тежи —
не като мит,
а като истина,
която никой не може да изтрие.
Споделено..
Антон Кутев
Споделете мнението си в коментарите! 👇
СЪВЕТО ЗА МАЙКИТЕ
ПРИКАЗКИ ЗА ДЕЦА
ПРИЯТНА МУЗИКА ЗА ВАШЕТО КАФЕНЕ, БАР, РЕСТОРАНТ, СЛАДКАРНИЦА, ДОМ
