Колата поднесе на заснежения път и само за секунди се озовах в канавката — предницата забита дълбоко в пряспата.
Нищо фатално като щети, но ситуацията изобщо не беше за подценяване — сама жена, на около 150 километра от София, на междуселски път, в десет вечерта.
Стоя си в канавката, от двете страни — гъста, притихнала гора. От двайсетина минути не беше минала нито една кола… и най-вероятно до сутринта нямаше и да мине. Чудех се какво да правя.
Да се обадя на мъжа ми?
Той беше в чужбина в момента — само щях излишно да го притесня.
„Голямо момиче съм — ще се оправя сама“ — казах си.
Реших да звънна на най-добрия ни семеен приятел. Уверен, силен, надежден човек. Колко вечери сме прекарвали заедно — с бутилка вино, разговори до сутринта и цитати от велики поети.
Обадих се.
Описах ситуацията.
Той ме изслуша и отговори с онзи свой дълбок, красив мъжки глас — спокоен, загрижен, но някак философски дистанциран:
— Много си далеч… Ще видя какво мога да направя. Може да намеря някоя пътна помощ наблизо и да я изпратя към теб. Ще ти пратя SMS.
Затворих.
После се обадих на друг наш стар приятел.
Още един от онези, с които сме делили маса, смях и безкрайни разговори за книги, кино и изкуство.
— Ааа… ама аз съм пил, не мога да карам — каза той. — Но ти внимавай, нощ е, всичко може да стане. Най-добре звънни в полицията! Ако има нещо — пак се обади!
Приблизително така реагираха и още няколко души — отдавнашни любители на Кант, поклонници на Гьоте и прочее професионални интелектуалци.
Отворих втората кутия цигари.
Мъглата започна да се спуска, а снегът отново заваля.
Никой не се обади.
Никой не изпрати SMS.
Стана ми студено. И тъжно.
Единственото, което ме спираше да звънна на мъжа ми, беше мисълта, че щом чуя гласа му, ще се разплача… а това щеше да го нарани безкрайно, без да може да помогне от разстояние.
Докато ровех из телефона, попаднах на списък с имена, които той сам беше въвел. Беше го озаглавил: „За всеки случай“.
Вътре бяха:
Пепи от фитнеса,
Сашо шофьора,
Жоро полицая,
Васко жокера,
и дори един Ники лъжеца.
Реших, че моят „всеки случай“ вече е настъпил. Нямаше какво да губя — започнах да звъня наред.
Първи пристигна Ники лъжеца — с джипа си.
Оказа се, че живее най-близо.
Скоро след него дойде Сашо шофьора — каза, че вече е говорил с негов приятел и е уговорил снегорин.
Жоро полицая пък беше организирал трактор от близкото село.
Стефан пиколото доведе още четирима свои приятели — „ако се наложи да дърпаме колата на ръце“, както се изрази.
Дойдоха всички от списъка.
Изведнъж мястото оживя — светлини, гласове, смях, движение. Стана топло, шумно, почти празнично. Чувствах се сякаш съм сред близки хора.
Забраниха ми дори да се обаждам на мъжа си — „да не го тревожим излишно“.
Когато предложих да им платя разходите, които са направили, ме изгледаха толкова навъсено, че веднага се отказах.
Някой ми подаде бутилка с много силна ракия.
Друг ме зави с яке.
Настаниха ме на задната седалка на колата ми…
…и ме откараха до вкъщи.
„За да опознаеш един човек, не ти е нужно време, а ситуация.“
— Тери Пратчет
Иван Велинов
