На 37 години съм и съвсем съзнателно избрах ролята, която шеговито наричам „самотната леля с парите“ в семейството.
Това не беше импулсивно решение, нито поза, нито бягство по модерна линия. Беше извод. Извод, до който стигнах след поредица от любовни разочарования, които не ме оставиха съкрушена или отчаяна, а по-скоро дълбоко изтощена.
Само преди шест месеца бях на крачка от брак. Имахме определена дата, ясни планове, семействата ни вече живееха с мисълта за сватбата. Всичко изглеждаше подредено, логично, „както трябва“. Животът ми изглеждаше стабилен и предвидим. И точно три месеца преди сватбата годеникът ми си тръгна. Без драми, без дълги обяснения. Няколко дни по-късно разбрах, че е заминал с най-добрата ми приятелка. Днес двамата живеят заедно в Испания и явно са започнали нов живот.
Това не беше първото ми разочарование. Преди него имах още две сериозни връзки и и двете приключиха по сходен начин. Моделът винаги беше един и същ. В началото мъжете бяха впечатлени от мен – от независимостта ми, от професията ми, от факта, че знам какво искам и не се страхувам да го следвам. С времето обаче това, което първоначално ги привличаше, започваше да ги притеснява.
Започваха да ги дразнят натовареният ми график, решенията, които взимах сама, фактът, че печеля добре и не разчитам на никого. Аз съм лекар – кардиолог – и през целия си живот съм се издържала сама. Никога не съм имала нужда някой да ме „спасява“. Очевидно за някои хора това се оказва прекалено.
В една от връзките ме обвиняваха, че работя твърде много. В друга – че не съм имала нужда от партньора си. Винаги се стигаше до едно и също: първо възхищение, после несигурност, след това напрежение и конфликти. Опитвах се да бъда по-разбираща, да отстъпвам, да обяснявам. Опитвах се да забавям темпото, да се нагодя, да съм „по-малко“. Но никога не беше достатъчно.
Накрая винаги стигах до една болезнена точка – започвах да се чувствам виновна, че съм себе си. Че съм амбициозна. Че съм самостоятелна. Че не се вписвам в нечии представи за удобна жена.
След предателството на годеника ми и най-близката ми приятелка просто нямах сили да опитвам отново. Не защото съм изгубила вяра в любовта като идея, а защото не исках отново да вървя по същия път и да плащам същата цена. Реших да спра. Реших да не се насилвам повече да търся нещо, което всеки път ме наранява по различен начин.
Спрях да търся партньор и започнах да живея живота си без това постоянно напрежение и очакване. Днес съм леля на племенниците си – глезя ги, грижа се за тях, разхождам ги, купувам им подаръци и присъствам в живота им по начин, който ми носи радост. Работя, пътувам, живея спокойно и без чувство за вина.
Нямам съпруг, но имам стабилност.
Нямам деца, но имам вътрешен мир.
И поне за момента това ми е напълно достатъчно.
И все пак си задавам въпроса, който искам да задам и на вас: трябва ли човек да продължава да „се бори за любовта“, дори след толкова разочарования, или е напълно нормално и достойно да избере спокойствието, свободата и себе си?
Иван Велинов
