На 28 декември 2002 г. София беше студена и мокра. Снегът се беше стопил на мръсни петна по тротоарите, а въздухът около „Пирогов“ миришеше на изгоряло гориво и болнична тишина.
Николай Колев, прокурор от Върховната административна прокуратура, се прибра у дома си уморен, но не пречупен. Остави чантата, свали палтото и погледна към двамата мъже от охраната, които стояха до входа.
— Стига за днес — каза той. — Прибирам се.
— Господин Колев, протоколът… — започна единият.
— Протоколът е за утре. Лека вечер.
Охранителите се спогледаха. В последните месеци протоколът беше станал по-важен от съня. Но той настояваше — понякога до дома си искаше да е сам, сякаш самотата беше последното му право.
Вътре включи телевизора. Екранът премигна и угасна.
— Не сега… — прошепна той.
Натисна дистанционното. Нищо. Усмихна се горчиво, както се усмихват хората, които знаят, че най-малките неща могат да довършат най-тежките дни.
— Батериите.
Облече анцуга и маратонките, сложи ключовете в джоба и излезе. Навън лампите хвърляха жълти петна светлина, а сенките изглеждаха по-дълги от улицата. Магазинчето на ъгъла още работеше.
Продавачът вдигна поглед, когато Колев влезе.
— Батерии — каза Колев.
— Какви?
— Каквито имаш. Само да работят.
Продавачът му подаде пакет.
— Внимавайте, господин прокурор. Много се говори…
Колев спря за миг.
— Говорят винаги.
— Не… сега е… по-различно.
— По-различно е само колко близо е страхът — отвърна Колев и излезе.
Той вървеше бързо. Две минути. Една пресечка. Домът беше на ъгъла на ул. „Абоба“ и бул. „Пенчо Славейков“. В джоба му батериите тежаха смешно — като доказателство, че животът се държи на дреболии.
Преди да стигне входа, усети нещо зад гърба си. Не стъпки. Не шум. Просто усещане, че въздухът е станал по-плътен.
— Кой е? — каза той рязко и се обърна наполовина.
От тъмното се отдели мъж. Лицето му не се виждаше. Ръката му се вдигна. Нямаше викове, нямаше думи, само къс, приглушен звук — като удар на мокра кърпа в стена.
Първият куршум го удари в гърба. Втори. Трети. Тялото му се сгъна, но не падна веднага — сякаш отказваше да даде на нощта победата толкова лесно. После коленете му се поддадоха. Асфалтът беше студен.
Убиецът се отдръпна и изчезна в тъмнината.
Колев остана на земята. До него, при огледа, щяха да открият невзривена граната — като подпечатан страх, оставен нарочно.
Градът още не беше смлял новината, когато на следващия ден започнаха слуховете, а два дни по-късно дойде вторият труп. Владимир Димов, психолог на специализирания отряд на баретите в МВР, бе намерен мъртъв в колата си — куршум в главата, ръка взривена.
В коридора на една сива сграда двама служители говореха тихо:
— Това е почистване.
— Или разсейване.
— Или предупреждение.
— Към кого?
— Към всички.
Година по-рано, през 2001 г., Колев беше седял в студио. Водещият го гледаше внимателно, сякаш очакваше да се откаже в последния момент.
— Вие обвинявате главния прокурор Никола Филчев в злоупотреба с власт? — попита водещият.
— Да.
— В мокри поръчки?
— Да.
— И твърдите, че има психически отклонения?
Колев не мигна.
— Твърдя, че трябва да бъде освидетелстван и отстранен.
Когато светлините угаснаха, продуцентът прошепна:
— Убивате си кариерата.
Колев отвърна:
— Кариерата е по-евтина от мълчанието.
Седмици след интервюто баретите го арестуваха. Камери снимаха. Белезници щракнаха.
— Намерихме това в колата — каза един от тях и вдигна пакетче кокаин.
— Подхвърлено е — каза Колев. — Знаете го.
Един от баретите се приближи и тихо прошепна:
— Не си вадете езика, прокуроре.
— Аз точно това правя — отвърна Колев.
Той прекара месеци в ареста. Излезе поради липса на доказателства. На излизане журналист го попита:
— Страх ли ви е?
Колев погледна в камерата:
— Предупреждавам: Никола Филчев подготвя убийството ми.
След погребението Нанка Колева стоеше изправена, сякаш ако седне, ще се срине.
— Това беше организирано — каза тя. — Няма случайности.
— Кой? — попита репортерът.
— Филко Славов, тогавашният шеф на баретите.
После дойде „удобната версия“ — че Колев и Димов били взели пари от сръбската мафия, за да освободят Сретан Йосич.
В едно кафене години по-късно някой прошепна името Едвин Сугарев:
— Той каза, че са платени 2,5 милиона германски марки.
— И?
— Че парите били прибрани от Филко Славов и Алексей Петров.
— Доказателства?
— В тази страна доказателствата умират по-лесно от хората.
Преди Колев да бъде убит, някой се беше опитал да го намести като поръчител на друго убийство — на адвокатката Надежда Георгиева, открита заклана в „Стрелбище“ през 2000 г. Говореше се за подкуп от 150 000 долара, за приватизацията на „Океански риболов“, за офицера от ДС Петко Русинов, за кораби, продадени за отрицателно време, за моряци, останали без работа. Говореше се и за това, че Филчев бил в Либия, когато тялото било намерено — алиби, което съдът прие.
Всичко беше „говореше се“.
И в това „говореше се“ България живееше.
Николай Колев беше роден през 1949 г. в Сливен, завършил право в СУ, работил в военни прокуратури, стигнал до върховете на системата. И накрая — паднал на тъмна улица заради едни батерии.
Месеците минаха. Разследването се лута. Версиите се множат. Истината се свива.
А някъде, на ъгъла до „Пирогов“, лампата още хвърля жълта светлина.
И ако се заслушаш, може да чуеш не изстрели — а тишината след тях.
Иван Велинов
