В други, по-добри времена, нямаше да правя специални усилия, за да Ви го спомня, но при днешната ситуация в Родината, чувствам това усилие като мой граждански дълг. Разбира се, че се извинявам на тези, които не са забравили и отдават дължимата почит към всички паднали за освобождението ни от турско робство.
Обещавам им и на тях обаче, че в дните до 3 – март, ще им дам поне зрънце познание в повече. Точно тези хора знам, че го ценят. Само искам да ги помоля, да не се уморяват да сеят истината!
…
И така…, антологията започва 5 дни преди 3 март.
Ден, в който преди 141 г. бе възстановена 3 – тата българска държава! След близо 5 века, насилствено отнета държавност, България бе на път да бъде отписана от политическата карта завинаги.
Буквално в последния възможен исторически момент, сякаш Бог реши да ни върне държавата.
Името на тоя БОГ е православна Русия!
…
И така, ще пропуснем подготовката за войната, шикалкавенето на Турция, скритата подкрепа за нея от Англия, Австро-Унгапия и Германия, очакването им, че Русия няма полезен ход, тъй като една война на Балканите, в “двора на Турция” ще приключи с неизбежен разгром.
Изобщо другите велики сили са се настроили да гледат “сеира” на Русия, окуражават “с дипломатически намигвания” Турция, а в последствие и реално помагат във военните действия на Турция! Това, в кратце…
…
Войната е обявена на 12 април 1877 г.
Първият въпрос пред руското командване е, къде точно да се премине Дунава?
Турските крепости Русе, Никопол и Силистра вдъхват респект на руското командване.
Свищов е избран, тъй като е съчетавал 2 неща, от една страна висок бряг, служещ за естествена защита от десант по Дунав, но от друга, именно това обстоятелство притъпява очакванията на турците за преминаване точно тук.
Всъщност, знаете, че първото преминаване на река Дунав от руските воиски не е при Свищов, а в долното му течение, но това е отвличаща маневра, която всъщност не е заблудила никой. Пресичайки за пръв път при Галац, руснаците се изправят срещу силните турски гарнизони във Варна, Русе, Шумен и Силистра, така, че няма как да се предполага, че това ще е истинското навлизане на руската армия.
Напрежението продължава.., това преминаване е само знак, че деня Х наближава.
Съвсем естествено в руския план вниманието е насочено към Свищов, още повече, че направлението Свищов -Търново предлагало първостепенни преимущества.
Да се следва това направление за руската армия означава да бъде заплашен Одрин по най-сигурния и пряк път.
Всичко, отнасящо се до преминаването, се държи в пълна тайна до последната минута.
Източници сочат, че се стигнало до резервираност, дори към Цар Александър II, тъй като той бил непрекъснато обкръжен от военни аташета на западни държави и кореспонденти.
…
На практика, освен командващият на VIII корпус, ген. М. И. Драгомиров, никой друг не бил уведомен за избраното място.
Цялата планинска артилерия, 4-стрелкова бригада, сборна рота от гвардията, две пластунски роти и целия понтонен парк били насочени към срещуположния румънски бряг при гр. Зимнич.
Секретната заповед гласяла: „Преминаването с понтоните да започне на 26 срещу 27 юни през нощта“.
През деня всякакво движение било забранено.
Всичко започва на 26 юни през нощта.
Ген. Драгомиров издава оригиналната си заповед, превърнала се в легенда за войниците: в нея се забранява изрично стрелбата, докато не се премине на отсрещния бряг, да се пази пълна тишина и че отстъпление няма да има.
Но не толкова писмената заповед подействала на войниците.
По – силна била устната заповед на генерала, която се казвала след прочитане на писмената заповед.
А тя била: “ИЛИ В ДУНАВА, ИЛИ ОТВЪД ДУНАВА”.
От тези наистина изречени думи от генерала, винаги настръхвам.
На 26 юни в 21 часа започва спускането на понтоните на румънския бряг. Четири батальона понтонери начело с ген. Рихтер извършват подготовката.
Пехотата, се подрежда в боен ред зад върбите. Около полунощ частите на 14 дивизия, разделени на шест ешелона, се насочват към мястото на форсирането.
В два часа през нощта към българския бряг на Дунав започва поетапно придвижване на 18 000 души, 360 коня и 18 планински оръдия.
Първият понтон е забелязан от турците 200-300 метра от брега. Срещат ги изстрели на часовоите, предупреден е и конния патрул, който на галоп донася новината до табора, базиран в Свищов.
Първи стъпват на българска земя 3-та стрелкова рота под командването на щабс-капитан Фок. С ръкопашен бой заемат устието на малкия залив Текир дере.
Това е първото завоювано късче българска земя, към което се насочват дебаркиращите руски войски. Срещу прииждащите понтони с руски воини започва стрелба от турската оръдейна батарея, която се командва от чистокръвен англичанин.
Ходили сте в Свищов, нали?
Брегът там е много стръмен, което създава огромни трудности, пред приждащите руски войски. От страна на руснаците се създава светкавична организация след дебаркирането. Гвардейски стрелци и поделения на Волинския и Минския полк, започват атака на височините. След няколко часа тежки боеве турците отстъпват и освобождават позициите си, които от изток заграждали устието на Текир дере.
Така, дебаркирането започва в 2 часа, а към 6 часа сутринта турските части са отблъснати от брега на значително разстояние и дебаркирането продължава сравнително безопасно.
Напредването обаче на първите ешелони продължава с непрекъснат бой, тъй като противникът обстрелва от съседните височини долината на реката и не позволява директното изкачване на брега. Скоро две турски оръдия, система Круп, са разположени на височината срещу руския център и откриват убийствен огън. Същевременно турските табори правят опит да разделят на две руските войски, но с взаимни усилия тези атаки са отблъснати.
В 8 часа ген. Драгомиров нарежда да се спре настъплението по цялата линия и заповядва на ген. Йолшин да направи и невъзможното, но да задържи хребета на овладяната височина. Турците прекратяват атаките си в центъра и техните батареи насочват огъня си срещу кораба „Анета“, който пренасял нови войски на десния бряг.
Считайки дебаркирането за сигурно от изток, ген. Драгомиров пристъпва към основната задача – заемането на веригата от височини, които се издигат над Свищов.
В 10 часа, ген. Драгомиров и ген. Скобелев заедно преминават реката. В 11 часа започва атаката на височините – първа бригада на дивизията: 53. Волински и 54. Мински полк, стремително настъпва на изток към село Вардим. Втора бригада – 55. Подолски и 56. Житомирски полк, настъпва към Свищов, а четвърта стрелкова бригада се насочва на юг.
…
Малко след 15 часа на 27 юни, подолци и житомирци навлизат в Свищов – първият освободен град в България. Вечерта на същия ден освен 14 дивизия всички части на VIII корпус вече са на десния бряг на Дунава.
За успешното дебаркиране ген. Драгомиров изпраща рапорт до Главнокомандващия. В този документ е записано:
“Характерна черта за боя на 27 юни бе фактът, че първите части които започнаха сраженията, не образуваха цели батальони, нито роти, нито взводове; дебаркирайки, те образуваха импровизирани команди. Нашите храбри войници, водени от началници, които често не бяха техните, издържаха геройска битка без и най- малката надежда да бъдат подкрепени….Те взаимно си оказваха помощ“.
Успехът на първите форсиращи войски бил пълен, бил блестящ, а понесените загуби – 800 души, в т. ч и ранените.
…
Влизането на победителите в Свищов е много тържествено. Първи влиза в града ген. Петрушевски, който пише “…радостни, българите падаха на колене, а жените целуваха ръцете на избавителите“.
…..
Знам, че такива дълги постове във фейса не показват добра интернет култура, но пред паметта на загиналите воини, това въобще не ме интересува. Знам, че тези от вас стигнали до тук, са останали истински българи, затова просто им благодаря!
….
А, аз продължавам с посрещането на руските войски в Свищов, Това събитие няма как да предам по-добре от Вазов. Вижте какво е написал той в един не толкова известен негов очерк за онези събития. Той е писан “на крак”, като пряк очевидец на събитията, в него даже има и едно стихотворение, от чиито стихове няма как да се прозре великия талант на поета. То обаче е мерило за вълнението му, което го е хванало за гърлото. И мен ме хвана при тия думи:
“Свищов бил честит да дочака и императора Александра — една година нещо след смъртта на Ботева! — минал с лодка. Царят бил придружен от главнокомандуващия Николая Николаевича, наследника, Горчакова, Игнатиева. Възторгът бил неописуем. Викове, китки, сълзи от радост. Иконом поп Христо го поздравил с реч. Царят минал през улици, поръсени с цветя, и отишъл към черквата, яхнал на чер кон, за да благодари богу за великата победа. Разказваха ми за степента на ентусиазма тоя ден. Едни му целували стремената, майки му подавали децата си да ги помилва, момиченца, с риск да ги стъпчат конете, му поднасяли китки. Осемдесетгодишният уважаем старец Иваница Алексов застанал пред императора и извикал: “Нине отпущаеши раба твоего, владико…!” — и същия ден умира от радост. Подир благодарствения молебен в черквата царят прегърнал и целунал брата си Николая Николаевича, а народът в полуда завикал “ура”, всичките лица били измокрени от сълзи. Царят извадил кърпата си и отрил очите си: и той заплакал! Божествени царски сълзи!”
Всъщност, прочетете тоя очерк на Вазов. Сравнително непозната част от творчеството му е. Писал го е, с ей такава буца в гърлото.
…
Така неусетно стигаме и до картините, които са се опитали да пресъздадат онези паметни събития. Нека се насладим и на тях, първите две са от преминаването на руските войски и Царя, а третата боевете за Свищов!