Има моменти, в които министър-председателят трябва да бъде добър администратор — да управлява бюджета, да следи институциите и да изпълнява програмата на своето правителство.
Има обаче и други моменти, много по-редки и по-опасни, в които от него се изисква да бъде държавник.
Румен Радев се намира точно пред такъв момент.
Ормузкият пролив е почти парализиран. Хутите вече контролират Баб ел-Мандеб и държат остров Перим, известен още като Майюн, разположен в най-тясната част на стратегическия морски коридор. Саудитският източно-западен петролопровод към Янбу — резервният маршрут, който трябваше да заобиколи кризата в Персийския залив — също беше атакуван.
Няма нужда от нова дълга геополитическа лекция. Изводът е кратък: двата основни маршрута, по които енергията от Близкия изток достига световните пазари, вече се намират под пряк военен натиск.
Следващият удар няма да бъде върху картата.
Ще бъде върху европейската икономика.
И върху България.
Големите също умират
Доскоро се приемаше, че Германия, Франция и останалите големи европейски държави могат да преминат през всяка криза с нов дълг, субсидии и поредния многомилиарден спасителен фонд.
Тази представа вече прилича повече на политическа химера, отколкото на икономическа реалност.
Германските предприятия не чакат следващата енергийна криза. Те вече затварят, съкращават персонал и изнасят производството си. Химическата, металургичната, автомобилната, стъкларската и машиностроителната промишленост губят конкурентоспособност една след друга.
Евтината руска енергия беше премахната от европейското уравнение, но обещаната нейна алтернатива се оказа по-скъпа, по-несигурна и зависима от морски маршрути, които днес горят от Ормуз до Баб ел-Мандеб.
Германия може да разполага с по-голям бюджет от България, но има и несравнимо по-голяма индустриална система, която трябва постоянно да храни с енергия. Колкото по-голяма е машината, толкова повече гориво изисква тя — и толкова по-тежко пада, когато резервоарът остане празен.
Големите европейски икономики не са спасителната лодка.
Те са най-тежките отделения на същия пробит кораб.
Разликата е, че когато започнат да потъват, ще повлекат след себе си целия континент.
Химерата за богатата и непоклатима Европа
Европа все още говори със самочувствието на икономически гигант, но все по-често живее като континент, който харчи натрупаното в миналото.
Зад внушителните бюджети стоят растящ държавен дълг, демографска криза, скъпа енергия, загуба на индустриално производство и все по-трудно издържани социални системи. Европейските правителства могат временно да прикриват щетите със субсидии, но не могат безкрайно да компенсират разликата между евтината енергия, която имаха, и скъпата, която сами избраха.
Субсидията не произвежда газ.
Новият дълг не пълни петролопровода.
А поредната реч за „стратегическа автономия“ не прекарва нито един танкер през блокиран пролив.
Ако Ормуз остане почти затворен, Баб ел-Мандеб бъде контролиран от хутите, а обходният маршрут към Янбу продължи да бъде атакуван, Европа няма просто да плаща повече за енергия. Тя ще започне да се конкурира с Азия за физически количества, които може изобщо да не бъдат достатъчни.
Тогава въпросът няма да бъде колко струва горивото.
Въпросът ще бъде кой ще го получи.
България няма лукса да чака
Ако най-големите икономики в Европа вече се задъхват, положението за България е още по-опасно.
Ние нямаме германския бюджет, френската ядрена система или финансовия капацитет на големите западни държави. Нямаме и възможност години наред да поддържаме предприятията си с държавни компенсации.
При продължителна енергийна криза първо ще бъдат ударени транспортът и земеделието. След тях ще дойдат храните, строителството, производството и услугите. Цената на дизела няма да остане само число върху табелата на бензиностанцията. Тя ще влезе в цената на всеки хляб, всеки пакет, всеки ремонт и всяка доставка.
Българските превозвачи ще изгубят конкурентоспособност. Земеделците ще бъдат принудени да работят на ръба на оцеляването. Малките предприятия ще започнат да затварят, а домакинствата ще плащат сметката през цените в магазините.
Това няма да бъде поредното временно поскъпване, което може да бъде обяснено с „международното положение“. При едновременно прекъсване на основните енергийни маршрути цели отрасли могат да станат икономически нежизнеспособни.
Кризата, която чука на вратата, има потенциала да върне Европа с конски впрягове – не технологично, а икономически и социално към XIX век — време, в което движението на хора и стоки е бавно, скъпо и недостъпно за мнозина.
България не може да чака Брюксел да открие решение.
Когато Брюксел започне да го търси, големите вече ще са подредили собствените си доставки.
Моментът на Румен Радев
Румен Радев стигна до министърпредседателския пост с очакването, че ще постави българския интерес над удобните външнополитически шаблони. Не с обещание да изолира България от Европа, а да ѝ върне правото да разговаря с всички и да избира решенията, които са полезни за народа ѝ.
Сега това разбиране трябва да бъде превърнато от политическа позиция в реално действие.
Българският министър-председател трябва да започне незабавни разговори с Москва за гарантирани доставки на петрол, нефтопродукти, природен газ и ядрено гориво. Трябва да бъдат обсъдени възможните маршрути, разплащателните механизми, дългосрочните договори и всички необходими дипломатически изключения.
Не след месец.
Не след общоевропейска среща.
Не когато цената на дизела вече е непоносима, а българският бизнес започне да затваря.
Сега.
Самолетът за Москва в заглавието не е туристическа метафора. Той е символ на способността на една държава да действа, преди кризата да я е принудила да моли.
Разговорът с Москва не е капитулация
Предвидимите обвинения ще започнат още преди излитането.
Ще се говори за „геополитически завой“, „излизане от европейската линия“ и „връщане в руската сфера“. Същите хора, които довчера обясняваха, че евтината енергия няма значение, че руски атомни подводници се крият в Язовир Искър, а британски спецчаст обучават руски военни край Габрово, ще поискат България да чака общо решение, докато сметката се плаща от българските граждани.
Но разговорът не е капитулация.
Дипломацията не е предателство.
А защитата на националния интерес не изисква разрешение от чужда столица.
Посещение на българския министър-председател в Москва не би означавало отказ от членството в Европейския съюз или промяна на цивилизационната принадлежност на България. Би означавало изпълнение на най-основното задължение на всяко правителство — да осигури функционираща икономика, транспорт, отопление и енергийна сигурност за населението.
Русия остава един от най-големите производители и износители на петрол, газ, ядрено гориво и нефтопродукти в света. България разполага с исторически изградена инфраструктура, експертен капацитет и конкретни икономически интереси, които не могат да бъдат заличени с политически лозунги.
Преговорите не гарантират автоматично евтина енергия.
Но отказът от преговори гарантира, че България няма да разполага дори с възможност да я договори.
В Москва трябва да се отиде с план
Една визита сама по себе си няма да реши кризата. България трябва да пристигне с предварително подготвени предложения и конкретен пакет от искания.
Какви количества петрол и дизел са необходими на страната? По кои маршрути могат да бъдат доставени? Какъв резерв трябва да бъде осигурен за зимата? Как могат да бъдат защитени рафинерията, транспортният сектор, земеделието и критичната инфраструктура? Какви договори могат да бъдат сключени, без България да губи контрол върху стратегическите си активи?
Това трябва да бъде държавна мисия, а не партийна екскурзия и не пиар събитие.
Министър-председателят трябва да бъде придружен от енергийни експерти, представители на ключовите предприятия и хора, способни да договарят конкретни доставки.
България няма нужда просто от снимка пред Кремъл.
Споделете мнението си в коментарите! 👇
СЪВЕТИ ЗА РОДИТЕЛИТЕ
ПРИКАЗКИ ЗА ДЕЦА
ПЕСНИ ЗА ДЕЦА
ПРИЯТНА МУЗИКА ЗА ВАШЕТО КАФЕНЕ, БАР, РЕСТОРАНТ, СЛАДКАРНИЦА, ДОМ
