С порастването си разбираме, че мама всъщност не е супергерой, а едно най-обикновено човешко същество, което изпитва болка, страхува се, страда и се променя. Че преди да се появим в живота ѝ, тя е била просто едно чаровно объркано и може би малко изплашено момиче, което никой не е подготвил за онова, което следва.
Едно момиче, което в името на нашия живот е преглъщало хиляди болки, срещало се е с най-големите си страхове, крило е в пазвата си безброй огорчения и не е допускало никой да види сълзите, които най-често бликат в малките часове на нощта, когато тъмнината и няколкото мига тишина са единственото (макар и временно) убежище.
Така времето е нарисувало образа ѝ, помъдрял от болка и съвършен дори в най-малкото несъвършенство – с всяка бръчица, с прошарените коси, с отрудените ръце, с белезите по тялото и сърцето ѝ. А за тях няма материална равностойност, нито компенсация, защото са просто следи от даденото, което ние получаваме без никой да иска нищо от нас в замяна и то, когато дори не сме способни да си дадем сметка за това и да го оценим.
Затова докато порастваме, сме длъжни да осъзнаем, че дори да не е супергерой, мама е много повече от обикновен човек. Защото е съумяла да остане нежна към нас и същевременно безкомпромисна към всичко, което е в състояние да ни нарани, запазила е искрите в очите си и онази момичешка руменина, въпреки всички трънливи пътища, разбити надежди, битки и сблъсъци с реалността. Затова нека ѝ целунем ръка и тихичко ѝ благодарим, нека опознаем момичето, което е била, нека по-често я изслушваме и даряваме с мила дума, топла прегръдка, усмивка и снопче цветя.
Нима това не е най-малкото, което бихме могли да направим за някого, на когото дължим живота си?
Автор: Станислава Димитрова
