Те бяха трезори.
В стаята миришеше на прах, стар плат и страх. Двамата мъже бяха коленичили от двете страни на леглото, сякаш извършваха някакъв забранен ритуал. Шевът на дюшека беше разпран внимателно, бавно, като хирургичен разрез. Отвътре не излезе пух, а пари.
Левове, стари и по-нови. Евро, сгънати на стегнати пакети. Монети, паднали между пружините като забравени години.
Единият броеше левовете. С пръсти, напукани от работа. Знаеше всяка банкнота — кога я е сложил, защо, от какво е спестявал. Другият държеше еврото по-внимателно, почти с уважение. То беше бъдещето. Или поне така му бяха казали.
Никой не говореше.
Говоренето можеше да счупи крехкото усещане за контрол.
Навън новините сменяха валутата на доверието.
Днес левове, утре евро. Днес сигурност, утре — „пазарът така реши“. Банки имаше, но вяра — не. Затова парите лежаха там, където някога лежаха телата им. Под гърба, под съня, под живота.
Когато преброиха всичко, сумата не беше малка.
Но не беше и достатъчна.
Единият прибра еврата в нов плик. Другият върна левовете обратно в дюшека, изглади плата, сякаш нищо не се беше случило. Леглото отново изглеждаше обикновено.
Само че вече не беше място за почивка.
Беше място за страх.
И докато светът говореше за валути и решения, хората продължаваха да спят върху парите си —
защото поне така знаеха къде са.
Иван Велинов
