Капките се стичаха по ламарината така, сякаш самият град плачеше за цените си.
Автокъщата светеше в жълто и оранжево, а колите стояха подредени като свидетели — стари, уморени, но внезапно скъпи.
Мъжът вдигна капака на двигателя и освети вътрешността с фенерче. Не търсеше дефект. Търсеше оправдание. Нещо, което да му позволи да си тръгне. Но машината мълчеше. Както и той.
На няколко метра друг човек броеше пари. Бавно. Прекалено бавно за сума, която вече не стигаше. Вчера щеше да я купи. Днес – не. Утре цената щеше да е още по-висока. Всички го знаеха, никой не го казваше.
Над тях таблото светеше. Стрелката сочеше нагоре.
Нямаше надпис, но смисълът беше ясен.
Колите „втора ръка“ вече не бяха спасение. Бяха залог. Хазарт. Последен шанс да не останеш пеша в град, който не прощава бавните. Европейските правила не се виждаха, но се усещаха — като студ през мокро палто.
Продавачът се усмихваше. Не злобно. Уморено. Той също беше част от играта. Знаеше, че утре ще продаде същата кола по-скъпо. Не защото искаше. А защото можеше.
Мъжът затвори капака.
Дъждът продължи.
Пазарът беше разтърсен, да.
Но най-силно трепереха хората.
Иван Велинов
