И до днес в музикалния свят изпълнението й на Саломе в едноименната опера на Рихард Щраус се приема за еталон за чувствена и лирична интерпретация, по който се равняват дори прими като Мария Калас.
Родена на 10 юли 1913 г. в село Борисово (днес Славяново), Поповско, Люба Величкова от малка проявява своя музикален талант. Като дете свири на цигулка и пее в училищния хор на Шуменската гимназия. Още тогава гласът й има голям диапазон, като спокойно покрива три октави. Учителката й по пеене е така запленена, че започва да й дава безплатни уроци. Родителите й обаче настояват тя да получи сериозно образование и девойката заминава да учи философия в Софийския университет.
Успоредно с това обаче тя пее в хора на катедралата „Александър Невски“. Именно там я забелязва известният музикален педагог и композитор Георги Златев-Черкин и й предлага да учи безплатно при него в Държавната консерватория. Той настанява талантливото момиче на работа в Софийската опера като хористка.
Дебютът на Люба на родна сцена е през 1934 г. с малка роля в „Борис Годунов“ на Мусоргски. Черкин подарява билет за Виена на младата певица, където е прослушана от проф. Томас Лирхамер, ректор на Австрийската държавна консерватория. Той е толкова възхитен от певческите й данни, че я приема, без да полага задължителните изпити. Заради липса на средства Люба е принудена да живее в мизерна стаичка и да върви пеша по 7 километра всеки ден. Въпреки оскъдицата, с желязна дисциплина и огромен труд българката успява да завърши 6-годишния курс за две години и приема поканата за работа в операта на Грац, чиято примадона е от 1937 до 1940 г.
За да се възприема името й по-лесно от немскоговорящата публика, певицата променя фамилията си на Велич. Натрупала само за две години солиден репертоар, тя провежда успешно турне из Германия и Австрия.
През 1944 г. се навършват 80 години от рождението на Рихард Щраус. Дирекцията на виенската „Щатсопера“ кани певицата за участие в главната роля в „Саломе“ на бележития композитор. На репетициите и на премиерата присъства и самият Щраус. След представлението той се обръща към българката с думите, които са цитирани в цялата австрийска преса: „Не знаех, че моята музика е толкова хубава! Вие ми открихте това чрез вашия глас. Ако Орфей е бил гениален певец магьосник, вие сте наистина неговата дъщеря“. Танцът на Саломе се превръща в коронния й номер. През 1947 г. тя гастролира с него в лондонската опера „Ковънт Гардън“, където е извикана 30 пъти на бис от публиката. Но истинската сензация предстои.
През 1949 г. Люба дебютира на сцената на „Метрополитън“ в Ню Йорк отново като Саломе. Танцът й продължава 20 минути, през които сопраното пее и танцува едновременно. Разкъсва воалите един след друг, докато остава по прилепнало трико в телесен цвят, но публиката мисли, че е гола – невероятно смело за времето си решение. Успехът е зашеметяващ, като веднага е й предложен дългогодишен договор с главозамайващи хонорари.
Пет години тя е всепризнатата богиня на Америка. Пазарът е залят с червила и парфюми „Люба“ и пудри „Саломе“. Освен на любовта на своите почитатели, в САЩ примадоната се радва и на изключително внимание от страна на президентите Хари Труман и Дуайт Айзенхауер, които неведнъж дават приеми в нейна чест.
По това време се развихря скандал между нея и друга голяма певица – великата Мария Калас. Гъркинята също мечтае за „Метрополитън“, но директорът на операта разрешава на импресариото да я наеме само ако е по-добра от сънародничката ни. Отговорът му е: „Не. Люба Велич е по-добра от Калас“. Разгневена гръцката дива завежда дело срещу нашенката. Но съдът на Ню Йорк единодушно решава, че наистина българката е по-талантлива.
Въпреки шумните успехи и слава отвъд Океана, Велич се завръща в любимата си Виена през 1953 г. В австрийската столица тя продължава изявите си, като паметни за публиката остават превъплъщенията й като Чо Чо Сан в „Мадам Бътерфлай“, Манон Леско в едноименната опера, Мими в „Бохеми“, Дездемона в „Отело“ на Верди и Донна Ана в „Дон Жуан“ на Моцарт.
В средата на 50-те години се появяват първите проблеми с гласа й и Люба започва да се появява рядко на сцената, главно в по-малки роли. През 1959 г., едва 46-годишна слага окончателно край на кариерата си. Изключителното актьорско майсторство обаче й позволява да намери ново поле за изява – този път на големия екран. Тя се снима в общо 26 филма в киното и телевизията. Сред по-популярните са мюзикълите „Гълъбицата“ от 1959 г, в който си партнира с прочутия Луис Армстронг, и „Последен акорд“ от 1960 г. с Марио дел Монако.
Дори в лоното на седмото изкуство тя не може да избяга от ролята, превърнала се в нейна емблема. През 1963 г. по киноекраните излиза филмът „Между двама мъже“, В него има сцена, в която главните герои отиват на спектакъл на „Саломе“, а Велич играе ролята на оперна прима, изпълняваща знаменития танц с воалите.
През 1976 г., когато е на 63 години, директорът на „Метрополитен“ Рудолф Бинг я кани да се завърне отново на сцената в новата постановка на „Дъщерята на полка“ от Доницети. Ролята на застарялата примадона е говорна и епизодична, а нейни партньори в централните роли са знаменитите Лучано Павароти и Джоан Съдърланд. Преди да излезе на сцената, Люба трепери от мисълта, че американската публика я е забравила, но се случва нещо уникално – зрителите стават на крака и 15 минути аплодират българката. Представлението спира, а Павароти и Съдърланд се приближават до нея с думите: „Вие сте най-щастливата певица на века!“
Последните й артистични изяви са в предаването „Стари френски шансони“ по националната австрийска телевизия. В изпълнението си Люба е толкова трогателна, че разплаква целия снимачен екип. Когато записът свършва, певицата застава пред младите си колеги и казва: „За мен любовта никога не е била в миналото, а в настоящето. Тя не може да се улови, но аз ще я търся, търсете я и Вие!“
През целия си живот знаменитата прима не забравя своята родина. Въпреки съществуващия в нея по това време комунистически режим, тя поне веднъж годишно се завръща в България, за да се види със своята майка. При едно от тези идвания взема със себе си няколко коренчета здравец от родната земя, за да ги засади в прочутата Виенска гора, в която някога са бродели великите композитори Бетовен и Моцарт.
Когато Люба Велич си отива от този свят на 2 септември 1996 г., „Щатсопера“ за първи път в историята си спуска черни знамена на фасадата си. Погребението й се превръща в масова проява на любов и почит към голямата оперна певица, създала най-добрата „Саломе“ на 20 век.
Мирослав Трифонов
