В село Девенци следобедите слизат бавно.
Слънцето не залязва изведнъж – първо омеква, после се подпира на баирите и накрая се скрива зад комините, сякаш и то е уморено.
Той седи до стената, където варта отдавна е започнала да пада, а времето е оставило своите петна. На главата – шапка, преживяла повече зими от него самия. В ръката – малка чаша, пълна не до горе. Ракията не обича бързането.
Снимки: Росен Коларов
Отпива внимателно. Не за да се напие, а за да си спомни.
За нивите, дето вече никой не оре.
За хората, които някога минаваха по улицата и викаха по име.
За гласа на жена му, който още понякога чува привечер, когато селото утихне напълно.
Говори с ръце, дори когато няма на кого. Едната държи чашата, другата сякаш сочи миналото – там, където всичко е било по-просто и по-тежко едновременно. Очите му са будни. Не са очи на човек, който се е предал, а на такъв, който е видял достатъчно и знае цената на мълчанието.
Ракията е топла. Следобедът – късен.
В Девенци времето не тече, то седи на пейката и чака.
И той чака.
Не нещо конкретно – просто следващия следобед.
Със същата шапка.
Същата чаша.
И същата тиха благодарност, че още е тук.
Снимки: Росен Коларов
Разказ и редакция: Иван Велинов
