Магазинът беше пълен, но тишината тежеше.
Не онази тишина на затворено място, а тишината на хора, които смятат наум и не им излиза.
Мъжът стоеше пред витрината и държеше пакета месо като доказателство за престъпление. Цената беше там, ясна и безсрамна. Очите му минаха от цифрите към портфейла и обратно, сякаш между тях можеше да се появи отговор.
Наоколо други правеха същото.
Една жена връщаше сирене обратно на рафта. Старец броеше стотинки и се преструваше, че не бърза. Никой не гледаше никого. Срамът беше личен.
Светлините бяха силни, сенките – още по-дълбоки.
Цените висяха над главите им като присъди. Всеки етикет казваше едно и също: „Можеш по-малко.“
Мъжът затвори портфейла. Не го прибра веднага. Задържа го в ръка, сякаш се сбогуваше с нещо старо — навик, сигурност, илюзия. После сложи месото обратно. Движението беше бавно, внимателно. Никой не каза нищо.
Касите звънтяха.
Количките скърцаха.
Животът продължаваше на промоция.
Навън вечерта беше студена.
Магазинът остана зад него — пълен със стоки и празен със смисъл.
Цените бяха полудели.
А хората просто се опитваха да останат нормални.
Иван Велинов
