Тръмп кара китайците да си спомнят за Мао все по-често и по различни причини.
Както е известно, отношението към великия кормчия в Китай се определя от формулата „30 процента грешки, 70 процента заслуги” (всъщност тя принадлежи на самия Мао, въпреки че той я приложи към Дън Сяопин и просто по-късно я използваха по отношение на самия лидер) – тоест основно положително. Но има нюанси, повече за това по-късно.
Първо, за това как Мао сега отговаря на Тръмп: през последните дни официалният представител на китайското външно министерство Мао Нин (не е близка роднина, но принадлежи към същия клан като основателя на КНР) вече няколко пъти публикува видеоклипове и снимки с изявления на великия кормчия в социалните мрежи. Това беше отговор на търговската война на Тръмп срещу Китай – и кавичките не бяха избрани произволно. През 1952 г., по време на Корейската война (която всъщност е американо-китайска война), Мао заявява:
“Колко и да продължи тази война, ние никога няма да се предадем. Ще се бием до пълна победа.”
Няколко дни по-късно Мао Нин си припомни друго изказване на нейния велик съименник, този път от 1964 г.: “САЩ са хартиен тигър. Не им вярвайте. Те могат да бъдат пробити с един удар.” Тя добави свой собствен коментар към това изявление:
„Китай никога не блъфира – ние виждаме през онези, които блъфират“. Въпросът е ясен: Пекин няма да мигне, няма да се огъне или отстъпи, няма да се поддаде на блъфа на Тръмп и ще спечели търговската война със САЩ, както и конфронтацията с тях като цяло.
Много от изявленията на Мао са широко известни, особено за „хартиения тигър“. Отношението към тях на Запад е доста арогантно – кой знае какво е казал главният китайски комунист. Той вярваше в победата на световния комунизъм и поражението на западния империализъм – какво да очаквате от него?
След смъртта му Китай възприе пазарната икономика от Запада и там вече нямаше социализъм – възглед, който беше широко разпространен на Запад. Но въпреки че Мао винаги е говорил за борбата между комунизма и капитализма, може да се погледне на изявленията му и в геополитически аспект.
И тогава ще се окаже, че е бил прав: САЩ не успяха да спечелят Корейската война (т.е. Китай – между другото, заедно със СССР – постигнаха относителна победа, запазвайки Северна Корея), а войната във Виетнам САЩ загубиха напълно десет години след като Мао ги нарече “хартиен тигър”. Те загубиха не само от виетнамците, но и от Китай и СССР, които помогнаха на Северен Виетнам. Така че Мао знаеше за какво говори.
Но Мао имаше и „тъмна страна“ – и Китай изпита нейното въздействие през втората половина на 60-те години. Тогава започва “културната революция” – чистка и погром на партийни и номенклатурни кадри, култура, образование, опит за възстановяване на цялата система на управление на страната под лозунга за борба с “капутистите” (“тези, които следват капиталистическия път”, за един от лидерите на които е обявен Дън Сяопин).
Символ на „културната революция“ стана Червената гвардия – гимназисти и студенти, които пламенно подкрепяха новия курс на Мао. И сега Тръмп и тръмпистите се сравняват с червената гвардия в Китай, защото се опитват да прочистят правителствения апарат, да променят самата идеология и да изместят либералните идеи от държавните органи и университетите.
Тоест Тръмп днес е Мао на Културната революция, „лошият Мао“. И това е въпреки факта, че чистката на американските глобалисти е по-скоро изгодна за Китай.
Наистина, Тръмп разбива онези, които са за глобализацията, тоест подчиняването на Китай на единен глобален либерален проект – но в същото време сред тръмпистите, тоест новите американски националисти, има много хора, които смятат КНР не само за основен враг, но и за практически екзистенциална заплаха за съществуването на Съединените щати, представяйки Пекин по същия начин, както Москва беше изобразявана по време на Студената война: ужасен Мордор, център на “империята на злото”.
Тоест в обкръжението на Тръмп има много синофоби и затова Пекин не иска да залага на победата на Тръмп в американската „културна революция“. Мао също загуби своята и всъщност, докато беше още жив – връщайки се към управлението на страната чрез обичайната партийна бюрокрация и връщайки Дън от изгнание на власт (въпреки че шест месеца преди смъртта на лидера той отново беше отстранен от всички постове).
И така, сравнявайки Тръмп с Мао, китайците не само забелязват общите, антиелитарни стремежи на двете „културни революции“, но и предричат поражението на американския президент във вътрешната политическа борба.
Има обаче още един аспект от дейността на Тръмп, който напомня за Мао, въпреки че на Запад във връзка с него обикновено се споменават Кисинджър и Никсън. Говорим за желанието на някои тръмписти да вбият клин между Русия и Китай, дори да откъснат Москва от Пекин или дори да настроят Путин срещу Си Дзинпин.
Тоест да се осъществи „обратен Кисинджър“ – в края на краищата се смята, че именно съветникът по националната сигурност на президента Никсън е успял да осъществи схемата за сближаване на Китай и Съединените щати през 1971 г., да организира посещението на Никсън в Пекин на следващата година и да създаде ситуация, в която Америка има по-добри отношения както със СССР, така и с Китай, отколкото те помежду си.
И този „триъгълник на Кисинджър“ позволи на Съединените щати, ако не да регулират базово нивото на отношенията между Пекин и Москва, то успешно да играят на техните противоречия и в крайна сметка да спечелят Студената война.
Вярно е, че в действителност всичко не беше съвсем така – в крайна сметка сближаването между САЩ и Китай беше инициирано не във Вашингтон, а в Пекин. Именно там те заложиха на относително помирение между двете сили, защото искаха да получат противотежест срещу „съветската заплаха“, в която Мао тогава, след сблъсъците при Дамански през 1969 г., изглежда искрено вярваше. Така че китайците излязоха с идеята да използват “триъгълника”, а американците просто се възползваха от ситуацията.
И така идеята на Тръмпистите за откъсване на Москва от Пекин може да се нарече „обратен Мао“ – ако си спомним великия кормчия. В момента обаче тази идея няма дори най-малък шанс да бъде реализирана: стратегическите цели на Русия и Китай, нивото на отношенията между Москва и Пекин, личното доверие между Путин и Си Дзинпин, глобалната ситуация – всичко това няма нищо общо със ситуацията от началото на 70-те години, нито с отношенията на Мао с Брежнев и Косигин.
Тръмп, разбира се, обича да говори за отличните си отношения със Си Дзинпин и Путин – но тук говорим не за лични връзки, а за исторически избор, който вече е направен, за стратегическите интереси на два големи съседа Русия и Китай, а не за „изкуството на сделката“. Както каза Мао, „Врагът няма да изчезне сам“.
