Сега ще ни убеждават, че загубата е победа, а провалът – успех
Съединените щати претърпяха поражение в Украйна. Би могло да се каже и че са изправени пред поражение, или – още по-сурово – че гледат поражението в лицето. Нито една от тези формулировки обаче няма да е подходяща. Съединените щати не гледат реалността право в очите. Ние предпочитаме да гледаме света през изкривените лещи на нашите фантазии. Хвърляме се напред по пътя, който сме избрали, докато извръщаме очи от топографията, която се опитваме да прекосим. Единствената ни пътеводна светлина е блясъкът на отдалечен мираж. Това е нашият притегателен център.
Поражението не е чуждо на Америка. Ние сме много добре запознати с него: Виетнам, Афганистан, Ирак, Сирия – ако не непременно във военно, то в стратегическо отношение. Към тази широка категория можем да добавим Венецуела, Куба, Нигер. Този богат опит на фрустрирана амбиция не успя да ни освободи от дълбоко вкоренения навик да преглъщаме поражението. Наистина сме придобили широк асортимент от начини да го правим.
Дефиниране и определение за поражение
Преди да ги разгледаме, нека уточним какво разбираме под „поражение“. Просто казано, поражението е неуспех да се постигнат целите, на приемлива цена. Изразът също така обхваща непреднамерени и неблагоприятни последици от втори ред.
Първо, какви бяха целите на Вашингтон в саботирането на Минския мир и отблъскването на последвалите руски предложения, в провокирането на Русия с преминаване на ясно очертани червени линии, в настояването за украинско членство в НАТО; в инсталирането на ракетни батареи в Полша и Румъния; в трансформирането на украинската армия в мощна военна сила, разположена на линията на контакт в Донбас и готова да нападне или да предизвика Москва към превантивно действие? Целта беше или да причини унизително поражение на руската армия, или поне да нанесе толкова тежък удар, че да разклати почвата под краката на Путин и правителството му.
Решаващо и допълващо измерение на стратегията беше налагането на икономически санкции, толкова обременяващи, че да сринат уязвимата руска икономика. Заедно това щеше да генерира остър стрес, който да предизвика свалянето на Путин – или от заговорници (начело с недоволни олигарси), или от масови протести. Тази стратегия се основаваше на фатално неосведоменото предположение, че той е абсолютен диктатор, който изнася моноспектакъл, и Съединените щати предвиждаха неговата смяна с по-послушно правителство, готово да получи доброволно, но маргинално присъствие на европейската сцена и да няма участия другаде. С грубите думи на един висш служител в Москва, „арендатор в голямата плантация на Чичо Сам“.
Второ, укротяването и опитомяването на Русия беше смятано за жизненоважна стъпка преди предприемането на конфронтация с Китай, нарочен за системен съперник на американската хегемония. Теоретически, тази цел би могла да бъде постигната или чрез отделяне на Русия далеч от Китай (разделяй и владей), или чрез тотално неутрализиране на Русия като световна сила чрез сваляне на нейното ползващо се с твърда подкрепа ръководство. Първият подход никога не прерастна в нещо повече от небрежни, слаби жестове. Всички залози бяха сложени на втория.
Трето, спомагателните ползи за Съединените щати от война за Украйна, които да снижат Русия бяха а) да се консолидира Атлантическият алианс под контрола на Вашингтон, да се разшири НАТО и да се отвори непреодолима пропаст между Русия и останалата част на Европа, която да пребъде в необозримото бъдеще; б) да се прекрати тежката зависимост на Европа от енергийните ресурси на Русия; и в) следователно да се заместят тези ресурси с по-скъпите природен газ и петрол от Съединените щати, което да запечата статута на европейските патньори на зависими икономически васали. Ако последното е в ущърб на тяхната индустрия, така да бъде.
Грандиозните цели, посочени в (1) и (2) очевидно се оказаха недостижими, направо фантастични – това е откровената истина, все още неусвоена от американските елити. Тези от (3) са утешителната награда с преоценена стойност. Този резултат беше предопределен до голяма степен, макар и не изцяло, от военния провал в Украйна. Сега сме на път да влезем във финалното действие. Прехвалената контраофанзива на Киев не стигна до никъде, на огромна цена за украинската армия. Тя беше обезкървена до смърт от огромни човешки загуби, от унищожаването на по-голямата част от оръжията, от разрушаването на жизненоважна инфраструктура. Обучените на Запад елитни бригади бяха разбити и няма повече резерви, които да бъдат хвърлени в битката. Освен това потокът от оръжия и боеприпаси от Запада намаля, тъй като американските и европейските запаси се изчерпаха (например 155 мм артилерийски снаряди).
Недостигът се утежни от новоустановените затруднения за изпращане на модерни оръжия на Украйна, които се оказаха силно уязвими от руската огнева мощ. Това важи особено за бронираните германски Leopards, британски Challenger, френски AMX-10-RC танкове, както и за бойните превозни средства като американските Bradleys и Strykers. Графичните изображения на изгорените корпуси, заливащи украинската степ, не са реклама нито на Западната военна технология, нито на продажбите в чужбина. Затова и доставките на обещаните Abrams и F-16 за Киев се бавят, за да не ги сполети същата съдба.
Илюзията за евентуален успех на бойното поле (с предвиденото изтощаване на волята и капацитета на Русия) е основана на погрешната идея за начина на измерване на победата и загубата. Американските лидери – военните, както и цивилните – се придържат към модел, който набляга върху контрола на територии. Руското военно мислене е различно. Неговият акцент е върху унищожаването на вражеските сили, чрез тази стратегия, която е най-подходяща за съответните условия. След това, подчинявайки бойното поле, те могат да постигнат волята си. Агресивните тактики на украинците включват хвърляне на ресурсите им в боя в неспирни кампании за изгонване на руснаците от Донбас и Крим. Неспособни да постигнат какъвто и да е пробив, те сами си отправиха покана за война на изтощение, която никак не е в тяхна полза. Тези тактики бяха следвани до лятото, когато последният полет се оказа самоубийствен. По този начин те паднаха в ръцете на руснаците. Докато вниманието беше фиксирано върху това кой притежава едно или друго село по Запорожкия фронт или около Бахмут, се разигра истинската история, в която Русия разглоби възстановената украинска армия част по част.
В историческа перспектива има два показателни аналога. В последната година на Първата световна война германското върховно командване започва дръзка кампания (Операция Михаел) на Западния фронт през март 1918 г., използвайки множество иновативни тактики (включващи участието на отряди от командоси, щурмоваци, въоръжени с огнени кули), за да пробие дупки в линията на съюзниците. След първоначални успехи, които ги превеждат през Марна съпътствани от много тежки жертви, настъплението отслабва и позволява на съюзниците да прегазят силно изчерпаните им сили – довеждайки до финалния срив през ноември. По-релевантна е битката при Курск през юли 1943 г., когато нацистите правят масиран опит да си върнат инициативата след погрома при Сталинград. Отново, след известен забележителен успех в прехвърлянето на две съветски отбранителни линии, те се изтощават малко преди целта. Тази битка открива дългия и кървав път към Берлин. Украйна днес претърпя огромни загуби с още по-голям (пропорционално) магнитуд, без да постигне никакви значителни териториални ползи, неспособни да достигнат дори първия пласт на линията на Суровикин. Това ще открие пътя към Днепър и отвъд него за 600-хилядната силна руска армия, оборудвана с оръжие, еквивалентно на това, което ние дадохме на Украйна. Следователно, Москва е в позиция да се възползва от решаващото си предимство до момента, когато ще може да диктува условия на Киев, Вашингтон, Брюксел и останалите.
Администрацията на Байдън не е направила планове за такава възможност, нито пък нейните послушни европейски правителства имат такива. Техният развод с реалността ще направи това положение на нещата още по-стряскащо и неприятно. Лишени от идеи, те ще се залутат. Как ще реагират – не е известно. Със сигурност можем да кажем едно нещо: колективният Запад, и особено САЩ, ще претърпят тежко поражение. Справянето с тази истина ще се превърне в основна задача. Ето едно разнообразно меню от възможности.
Предефиниране на поражението, победата, провала, успеха, загубата и печалбата
Има нов наратив, който е написан с цел да наблегне на тези опорни точки:
Русия загуби състезанието, защото героичната Украйна и непоколебимият Запад ѝ попречиха да завладее, окупира и реинкорпорира цялата страна
За разлика от тях, Швеция и Финладния официално се присъединиха към американския лагер с влизането си в НАТО. Това усложнява стратегическите планове на Мосвка, налагайки разпръскване на силите ѝ в по-широк фронт.
Русия беше политически изолирана на световната сцена (понеже Северна Америка, ЕС/НАТО ЕВРОПА, Япония, Южна Корея, Австралия и Нова Зеландия подкрепиха украинската кауза. Нито една друга страна не се съгласи да наложи икономически санкции. „Светът“ не включва Китай, Индия, Бразилия, Аржентина, Турция, Иран, Египет, Мексико, Саудитска Арабия, Южна Африка и т.н)
Западните демокрации проявиха безпрецедентна солидарност, отговаряйки като един на руската заплаха
Този наратив вече получи представяне в речите на Блинкен, Съливан, Остин и Нюланд. Неговата целева публика е американската общественост; никой извън колективния Запад обаче не вярва в него – независимо дали Вашингтон е регистрирал този факт от дипломатическия живот, или не.
Ретроактивно понижаване на целите и залозите
Не правете повече референции към режима в Москва, към сваляне на Путин, към разбиване на руската икономика, към нарушаване на китайско-руското партньорство или към фаталното му отслабване.
Говорете за запазване на интегритета на украинската държава чрез отричане, че Крим и Донабс са перманентно отделени от „страната майка“. Подчертавайте, че приятелите ви в Киев са все още титулярните, легитимни лидери на Украйна.
Стремете се към перманентно прекратяване на огъня, което ще замрази двете страни в съществуващите позиции, и което ще бъде едно де факто разделяне, подобно на Корея. Западната порция в този случай ще бъде присъдена на НАТО и ЕС, и превъоръжена. Игнорирайте неудобната истина, че Русия никога няма да приеме прекратяване на огъня при тези условия.
Поддържайте икономическите санкции срещу Русия, но гледайте в другата посока, когато нуждаещите се европейски партньори правят сделки под масата за руски нефт и газ (основно чрез посредници като Индия, Турция и Казахстан), както правеха през време на конфликта.
Сложете прожектора върху Китай като смъртна заплаха за Америка и Запада, като омаловажавате Русия като негов помощник
Изтъкнете символични жестове, като ударите с най-модерни свръхзвукови и хиперзвукови крилати ракети, прехвърлени от САЩ, Великобритания и Франция, които могат да нанесат поражения на важни цели в самата Русия и Крим (с решаващата техническа подкрепа на американски и други служители на НАТО). Този акт е подобен на това, което правят яростни фенове на футболен отбор, който току-що е загубил от омразен съперник – пукат гумите на автобуса, предвиден да ги закара на летището
Използвайте всички средства, за да попречите на Анна Нетребко – австрийска гражданка – да пее в големите столици. Заплашете с тежки санкции концертните зали, които нарушават бойкота – например Щатсопер в Берлин (забрана за генералния директор Матиас Шулц и неговите наследници до четвърто коляно да посещават Дисниленд?)
Развийте амнезия
Американците станаха майстори в изкуството на менажиране на паметта. Помислете за трагичния шок от Виетнам. Страната положи систематични усилия да забрави – да забрави всичко, свързано с Виетнам. Разбираемо, то беше грозно, във всяко отношение. Учебниците по американска история му отделят малко място. Учителите го омаловажават. Телевизиите го смятат за отживелица. Искахме приключване – имаме го.
В някакъв смисъл най-забележителното наследство от пост-виетнамския опит е усъвършенстваното обработване на историята с фотошоп. Виетнам беше като подгряване за справянето с много нелицеприятни епизоди в епохата след 9/11. Това старателно и всеобхватно чистене направи приемливи лъжите на президенти, постоянната измама, умопомрачителната некомпетентност, системните изтезания, цензурата, унищожаването на Закона за правата и извращаването на националния публичен дискурс – той се превърна в смесица от пропаганда и говорене на вулгарни глупости. „Войната срещу тероризма“ във всичките ѝ ужасяващи аспекти.
Култивирането на амнезия е занаят, който беше безкрайно улеснен от две мащабни тенденции в американската култура – култът към невежеството, при който свободните от познание умове се считат за най-висша свобода, и публичната етика, където на най-висшите служители в държавата е даден лиценз да се отнасят с истината така, както грънчарят се отнася с глината, стига да говорят и правят онова, което ни кара да се чувстваме добре. Най-силният ни колективен спомен за войните по избор на Америка е желанието – и лекотата – с която ги забравяме. „Шоуто трябва да продължи“ е нашият императив. Така и ще бъде, когато гледаме съсипаната Украйна в огледалото за обратно виждане.
Култивирането на амнезия като метод за справяне с болезнения национален опит има сериозни недостатъци. Първо, то силно ограничава възможността да се научат уроците, които този опит предлага. След неубедителната Корейска война, в която Съединените щати понесоха 49 000 жертви, убити в битка, мантрата на Ваингтон беше: никога повече война на континента Азия. Обаче по-малко от десет години след това бяхме затънали до колене в оризищата на Виетнам, където загубихме 59 000 души. След трагичното фиаско в Ирак Вашингтон продължаваше да е твърдо решен да окупира Афганистан, в рамките на 20-годишно начинание за изграждане на западна демокрация с помощта на оръжие. Тези фрустриращи проекти не ни разубедиха да извършим интервенция в Сирия, където още веднъж се провалихме в опита да превърнем едно неовладяемо, чуждо общество в такова по наш вкус, въпреки че стигнахме до такива крайности като тактическо партньорство с местния филиал на Ал-Кайда. Кабул показа, че от събитията в Сайгон не сме научили дори урока как да организираме изрядна евакуация.
Най-малкото, би могло да се очаква, че един разумен човек би се сдобил с острото усещане за това колко е важно финото разбиране на културата, социалната организация, нравите и философските възгледи на страната, която сме се ангажирали да преустройваме. Ние обаче видимо все още не сме асимилирали тази елементарна истина. Свидетелството е нашето бездънно невежество за всичко руско, което ни доведе до фатално погрешни изчисления на всеки аспект от Украинската война.
Следва: Китай
В замяна на това, Украйна не охлади страстта към конфронтация с Китай. Дръзко и напълно непреодолимо начинание, залегнало като централен елемент в официалната ни стратегия за национална сигурност. Висши служители във Вашингтон открито предсказват неизбежността на тотална война преди края на десетилетието – въпреки ядрените оръжия. Освен това Тайван вече е разпределен в същата роля, която изигра Украйна в американската схема на нещата. И така, след като провокирахме многоизмерен конфликт с Русия, който се провали във всяко отношение, ние бързо се ангажираме с почти същата стратегия спрямо дори още по-внушителен враг. Това може да бъде определено с френския израз „fuite en avant“ – стремглаво втурване. С други думи: Давайте тук! Подготвени сме.
Походът към война с Китай противоречи на всякакъв общоприет разум. Все пак, той не представлява военна заплаха за нашата сигурност или жизнени интереси. Китай няма история на имперски амбиции или на завоевания. Китай беше източник на огромни икономически ползи чрез плътния търговски обмен, който вършеше работа както на нас, така и на тях. Какво тогава е оправданието за широкоразпространеното мнение, че кръстосването на мечовете е неизбежно? Умните държави не обричат себе си на катаклизмични войни само защото Китай – нароченият враг номер едно – изгражда радиолокационни предупредителни станции на пясъчни атоли в Южнокитайско море. Или защото прави електрическите колела по-евтино, отколкото ние. Или защото напредъкът им в полупроводниците може да надмине нашия. Или заради отношението им към етническото малцинство в Западен Китай. Или защото следват нашия пример и финансират НПО, които промотират положителен имидж на страната им. Или защото се занимават с индустриален шпионаж, точно както САЩ и всички останали правят. Или защото пускат балони над Северна Америка (обявени за безопасни от генерал Мили миналата седмица).
Нито една от тези причини не е основателна за настойчиво търсене на конфронтация. Истината е далеч по-проста, и далеч по-смущаваща. Ние имаме обсесия с Китай, защото той съществува. Като К-2, който сам по себе си е предизвикателство към нас да докажем мъжество (пред другите, но най-вече пред себе си), че можем да го изкачим. Това е истинският смисъл на обявената за екзистенциална заплаха.
Смяната на фокуса от Русия в Европа към Китай в Азия е не толкова механизъм за справяне с поражението, колкото патологична реакция на държава, която е стресната от усещането си за намаляваща сила и не може да направи нищо друго, освен да се опита за последен път да докаже на себе си, че все още притежава нужните качества – понеже животът без такова екзалтирано самочувствие е непоносим. Напоследък във Вашингтон се смята за нетрадиционно и нахално да се твърди, че ние трябва да приключим украинската афера по един или друг начин, така че да можем да затегнем коланите за истинското историческо състезание с Пекин. Смущаващата истина, че никой от значимите представители на външнополитическия елит на страната не е осъдил този опасен завой към война, потвърждава тезата, че не разумната мисъл, а дълбоките емоции ни тласкат към предотвратим, но потенциално катастрофален конфликт.
Общество, представлявано от цяла политическа класа без трезва преценка за тази перспектива, с право може да бъде обявено за колективно ненормално, предвид наличните prima facie доказателства.
Второ, амнезията може да свърши работа, за да се спести на нашия политически елит, както и на американското население като цяло, силният дискомфорт от признаването на грешките и поражението. Такъв успех обаче не се наблюдава при аналогични процеси на изтриване на паметта на други места. Имахме щастието в случая с Виетнам, че доминиращата позиция на САЩ в света извън Съветския блок и Китайската народна република ни позволи да запазим достойнство, статут и влияние. Но нещата сега не са същите.
Нашата относителна сила е по-слаба във всички области, има и мощни глобални центробежни сили, които произвеждат разпръскване на властта, волята и перспективите сред други държави. Феноменът БРИКС е конкретно въплъщение на тази реалност. Поради това, прерогативите на Съединените щати се стесняват, нашата способност да формираме глобалната система в съответствие с идеите и интересите ни е подложена на все по-голямо предизвикателство, а залозите се слагат за дипломация от такова ниво, което изглежда надхвърля сегашните ни способности.
Ние сме смутени.
Д-р Майкъл Бренър е почетен професор по международни отношения в университета в Питсбърг и сътрудник на „Центъра за трансатлантически отношения“ към университета Джонс Хопкинс. Бил е директор на „Програмата за международни отношения и глобални изследвания“ на Тексаския университет. Бренър е автор на множество книги и над 80 статии и публикувани доклади. Научните му интереси са насочени към американската външна политика, теорията на международните отношения, международната политическа икономия и националната сигурност. Преди това Бренър е работил в Дипломатическия институт, Департамента по отбраната на САЩ и „Westinghouse“.
