Намерих монета от 20 стотинки. Наведох се и я взех. Погледнах я от едната, после от другата страна. Отсечена преди 23 години, през 1999 година, на гърба й Мадарският конник.
Замислих се какво мога да си купя с нея? Едно яйце?
Не стига.
Вафла?
Също не стига.
Нещо по-дребно, по-незначително?
Не се сетих за никаква храна, която да струва толкова.
Не се сетих нищо, което да струва 20 ст.
Някога щях да получа срещу нея 4 вафли, пет кибрита, 4 бръснарски ножчета, или един топъл типов хляб. А сега…една пета от българския лев не струваше нищо.
Значи беше какво…?
Може би “петте пари”, които нищо не струват и с които може да се остойности само нищото. “Пет пари не струваш” – значи нищо. “Пет пари не давам за теб” – пак нищо. Пет пари в една монета, която… нищо не струва? “Не стоит ни гроша” – казват руснаците.
А най-скъпото нещо, което струваше някога 20 ст. беше дневната надница на майка ми, за която копаеше цял ден на нивата на текезесето.
Гледах я, гледах я и я пуснах пак на земята. Меко тупна в праха на улицата, обърната със страната, върху която гордо се бе изправил Мадарският конник, символ на величието на някогашната българска държава.
Величие, останало само върху парите, които вече нищо не струват – както и цялата държава.
Aleks Andreev
