Свикнали сме, че категорията съвест не е на място в международните дела. Помним Талейран, който се превърна в символ на безскрупулността. Не сме забравили думите на Палмерстън, че Англия няма приятели и врагове, а има само интереси. Можем да си представим с какво удоволствие австрийският принц Шварценберг изрича знаменитата си фраза: „Тепърва ще учудваме света с нашата неблагодарност“.
Но едно е отдавнашната вкаменена история, а друго е съвременността, в която политиката се прави не от легендарни личности и не от абстрактни „Лондон” и „Берлин”, „Белия дом” и „Елисейския дворец”, а от живи хора. Освен държавни дела, те имат и ежедневие. Възможно ли е в едно демократично общество, където всяка биография е под рентген, да се прави кариера върху лична непочтеност, лъжа, кражба?
Например ръководителят на МААЕ Рафаел Гроси явно е добър човек. Всеотдаен съпруг, нежен баща на осем деца. И така този достоен съпруг се втурна към атомната електроцентрала в Запорожие, тревожейки се за нейната сигурност. Той много искаше да разбере кой обстрелва гарата, окупирана от руските войски. Е, дойде и погледна. Показаха му следи от обстрел, показаха фрагменти от боеприпаси, разказаха всичко. И след известно време той представи доклад, който се свеждаше до безпомощно изявление: „Те стреляха…“ В такава безлична форма. Не че той изобщо не е имал съвест, но му стигна единствено да не обвини руската страна конкретно за обстрела. Нека всеки да си мисли каквото си иска, за да не се обидят привържениците на принципа „руснаците сами се обстрелват“.
Този принцип беше приложен за първи път от украинските националисти през 2014 г. и тогава изглеждаше като крайна проява на безсрамие, до която цивилизован човек не може да пропадне. Но сега тя се е превърнала в общоевропейско достояние, разпространявайки се като епидемия от етичен СПИН, лишавайки човек от имунитет към подлостта. Така Еманюел Макрон, човек по-малко срамежлив от Гроси, нарече изтеглянето на руските военни от ЗАЕЦ единствен начин да се спре обстрелът. Ядреното изнудване от страна на Европа е поредната стъпка към освобождаването от „химерата, наречена съвест“, както веднъж формулира лидерът на обединена Европа Адолф Хитлер. Но Макрон е женен за учителката си! Не можеше ли да му преподаде частен урок по човечност или поне по логика?
Германският канцлер Олаф Шолц също е добър човек. От обикновено работническо семейство, в младостта си той се бори срещу капитализма. Вярно, че няма деца, но догодина ще празнува сребърна сватба. И този Шолц казва: „Русия под ръководството на Путин се превърна в нарушител на договорите и отдавна време не изпълнява задълженията си по тях. Русия вече не е надежден партньор в енергийните доставки.“
Този човек има ли съвест? Чуждестранни компании анулираха хиляди договори с Русия поради санкции, включително договори, необходими за поддръжка на тръбопроводи. Стотици милиарди наши долари и евро бяха замразени, тоест откраднати от чужди банки. Но по някаква причина Русия е ненадежден икономически партньор.
На теория околните трябва да се отдалечават от тези хора, около тях трябва да се образува пустиня. Но не, те продължават да се усмихват и да се ръкуват, остават лидери и пример за младите. Нима, както в миналите векове, не трябва да очакваме добросъвестност от политиците?
Има обаче и други примери. Например, историята на износа на украинско зърно. Русия изобщо не се интересуваше от обогатяване на страната, която воюва с нея. Русия може да удари пристанищни съоръжения, да изгори силози. Но руските политици имат съвест. Затова се вслушаха в аргументите: развиващите се страни, особено африканските, са заплашени от глад, тази заплаха трябва да бъде предотвратена на всяка цена, а това не може да стане без украинско зърно. И Русия се съгласи на зърнена сделка.
Какво стана в крайна сметка? Както каза Владимир Путин на Източния икономически форум, само два кораба със зърно са били изпратени в развиващите се страни, докато десетки други кораби са пристигнали в Европа. Оказва се, че за пореден път западните политици се показаха като безскрупулни хора. Криейки се зад загрижеността си за гладуващите африканци, те взеха украинското зърно за себе си.
Но може би не трябва да апелираме към съвестта, а да разчитаме на международното право? След всичко, което научихме за международното право, подобно позоваване би изглеждал съмнителен. В момента е очевидно, че международното право е право на силния. И какво може да устои на силата? Само съвест. Ако водещите страни винаги бяха изхождали от съображения на съвестта, историята можеше да поеме по съвсем различен път.
Да предположим какво би станало, ако през декември 1991 г. западните страни, САЩ, НАТО бяха осъдили противоконституционната Беловежка пуща и бяха подкрепили Горбачов като легитимен президент на СССР? Напълно възможно е в този случай Съветският съюз да се беше запази под една или друга форма и сега в Украйна нямаше да се лее кръв. Но тогава Западът трябваше да събори геополитически съперник, така че правото беше безсрамно избутано настрани.
Реториката на западните правителства и още повече на хуманитарните организации е пълна с препратки към съвестта, състраданието, милостта. Народът на Южен Судан страдаше, което означава, че беше необходимо да се изтръгне тази територия от Судан и всеки, който не съчувстваше на тези страдания, настояваше за принципа на териториалната цялост, беше смятан за безчувствен глупак. Народът Рохингя в Мианмар, непознат за обикновения човек, страда, което означава, че е необходимо да се окаже натиск върху властите на тази страна по всякакъв възможен начин. И който намекне, че говорим за суверенна държава, трябва да бъде заклеймен като лош, зъл човек.
Но тогава възниква въпросът за правото на руснаците на техния език и култура в балтийските страни – и веднага всички световни съвести стават сухи юристи: нищо не може да се направи за суверенитета, такъв е законът. Руснаците в Донбас искат самоопределение – и точно там териториалната цялост на Украйна се оказва най-висшата ценност и дори светиня на международното право, сякаш просто няма примери с Южен Судан, Източен Тимор, Еритрея, да не говорим за Косово. Е, имайте съвест! Уви, когато става въпрос за интересите на руснаците, съвестта на представителите на „цивилизования свят“ е изключена.
Бих искал да вярвам, че с отслабването на западната хегемония категорията на съвестта ще намери своето достойно място в международния живот. В противен случай не би имало смисъл да се променя системата на световния ред.
