Най-интересното от всичко е, че само преди месец разузнаванията на САЩ и Франция съобщиха официално, макар и с половин уста, че нямат данни Асад някога да е извършвал химическа атака срещу народа си. И въпреки това, поредната малоумна истерия е в ход. До няколко часа Западът ще реши как ще действа за поредната химическа атака, за която докладваха умерените опозиционери от Джейш ал Ислам (Армия на исляма).
Ирини Зикидис, Фейсбук:
Странен човек е Асад. Уж завършил медицина в един от най-престижните университети в света, уж лекар, работил в една от най-реномираните болници в Лондон, уж описван като „изключително умен, интелигентен и фин“ от бившите си британски професори и колеги, а според медиите – рядък тъпак.
Вижте само:
Тръмп казва миналата година, че „САЩ нямат нищо против Асад да остане на власт“ и хоп – след два дни Асад ползва химическо оръжие в Хан Шейхун.
Тръмп казва преди седмица, че „САЩ се изтеглят от Сирия“ и хоп – Асад моментално използва химическо оръжие в Дума. Странна работа.
А ако ще говорим сериозно – сирийската „умерена опозиция“ винаги се оказва атакувана с химически оръжия в два основни случая: когато търпи поражения на бойното поле или когато предстои важно политическо събитие.
Мислещите и информирани хора по цял свят си задават въпроса: защо му е на Асад да използва химически оръжия, когато:
1) Целият свят постоянно го дебне точно за тези химически оръжия;
2) Защо му е да употребява химически оръжия точно тогава, когато печели на бойното поле и то срещу цивилни в дълбокия тил на опозицията, вместо да ги използва на фронтовата линия, където наистина биха му свършили работа?
Изобщо мейнстриймът години наред изгражда абсолютно гротескния образ на един изключително жесток и тъп диктатор, като от също толкова тъп холивудски филм, който нарочно унищожава мирни граждани с химически оръжия, докато пердаши ислямистите без химически оръжия.
Инсценирането на химическа атака минава без проблем пред невежата и неинформирана публика, лесно манипулирана от медиите.
Дай му на народа да се възмущава от режисирани снимки на избити деца и да обвинява Асад, вместо да се запита дали фактът, че източникът на информацията е Ал Кайда или Джейш ал Ислам, не поставя под въпрос извършителите.
Отвсякъде бълва малоумна самозабравила се пропаганда с малоумен холивудски сюжет, разчетен да въздейства върху емоциите на хората, докато всичко се превърне в някаква тотална бутафория.
Най-интересното от всичко е, че само преди месец разузнаванията на САЩ и Франция съобщиха официално, макар и с половин уста, че нямат данни Асад някога да е извършвал химическа атака срещу народа си.
И въпреки това, поредната малоумна истерия е в ход.
До няколко часа Западът ще реши как ще действа за поредната химическа атака, за която докладваха умерените опозиционери от Джейш ал Ислам (Армия на исляма).
Западът ще базира решението си на доказателства от разузнаването (дистанционни, да не мислите, че ще пратят екипи на място – никога не са го правили). Същото онова разузнаване, заради което:
През 1990 Буш-старши представи младо „иракско“ девойче, което да разкаже пред ужасения американски народ за зверствата на иракските войски, които убиват кувейтски бебета в кувьози.
Хората са ужасени, САЩ нападат Ирак.
Е, после се оказва, че девойчето е дъщерята на кувейтския посланик и целият спектакъл е изфабрикуван, за да имат повод за нахлуване в Близкия изток, а истинската причина – изсмукване на петрол.
Резултатът – над милион избити иракчани.
През 2003 САЩ размахаха една епруветка, пълна с прах за пране, и обвиниха Садам, че има ядрено оръжие.
Е, оказва се, че няма и всичко е било фарс, но това се разбира години по-късно.
Било заради петрола. Но е късно – страната е опустошена отново и е стартиран процесът, чиито горчиви плодове берем сега.
През 2016 администрацията на Обама опищя света, че в Алепо се извършва кланица, отново след сълзите на едно друго девойче – Бана – а след влизането на западни журналисти се оказа, че видео материалите са фалшифицирани.
Въобще, сълзите на девойчетата със сърцераздирателни истории вършат добра работа за обработка на неинформираното население.
И все пак, надежда има. Огромна част от анкетираните на запад са срещу военна интервенция в Сирия – 67% във FOX и 73% във „Фигаро“.
Моля, изгледайте видеото на Тъкър Карлсън – убийствено добро е.
Това трябва да е гласът на журналистиката. Не като охранените грантоедни медузи, към които се опитват да ни привикнат.
Нарочно слагам и мой статус от този ден на миналата година, защото визира нивото на родната журналистика по темата и конкретно една печално известна особено слаба журналистка:
Ако си истински журналист, първото, което трябва да направиш при извънредна новина е да провериш източниците и да ги подложиш на критичен анализ.
Ако си истински журналист ще се запиташ надежден ли е първоизточникът на информацията, а след това ще провериш пътя й.
Ако си истински журналист поне малко ще се ориентираш в политическите процеси и няма да ти се налага читателите да ти пишат, че оплаканите от теб „бунтовници“ са ислямска държава и да ти се налага да редактираш и триеш статуси и позорно да се оправдаваш, че си била много уморена и затова си се объркала.
Ако си истински журналист и крупен специалист по Близкия изток, би трябвало да знаеш, че Хан Шейхун е владение на Ал Кайда и тази информация лекичко да те напрегне.
Ако си истински журналист ще си зададеш въпроса „Можем ли да вярваме на турски източници за трагедията в Сирия, предвид факта, че Ердоган има ясни интереси там? Нищо, че аз едва наскоро най-сетне се усетих, че Ердоган е диктатор, след като само преди година твърдях публично, че е надежден и стабилен партньор на България“.
Ако си истински журналист ще се запиташ „Мога ли да вярвам безкритично и безрезервно на разузнаванията на световните хегемони – това не са ли същите разузнавания, които убедено твърдяха, че Саддам има оръжия за масово поразяване, а иракските войници убиват кувейтски бебета в кувьози?’
Ако си истински журналист ще имаш поне грам критично отношение към недоказани обвинения, особено след драстични прецеденти, стрували живота на няколко милиона души.
Ако си истински журналист няма да броиш ревниво чужди лайкове и не казваш на аудиторията си „Не четете некви аматьори във Фейсбук, четете медии, тоест мен, ето тука едни мои статийки“, защото истинският журналист няма повод да се притеснява от чуждо мнение, ако неговото е добре защитено.
И още нещо.
Ориана Фалачи си е Ориана Фалачи. Когато теб те нарекат „най-великата жива журналистка на света, на която никой не може да откаже интервю“, когато те прострелят като военен кореспондент, когато Кисинджър публично признае, че си го изкормила с въпросите си, когато имаш ташаците да хвърлиш никаба си в краката на аятолах Хомейни – едва тогава можеш въобще да си помислиш да споменеш името й. Защото дотогава си оядена мейнстрийм бухалка.
