Поражението на САЩ във Виетнам има връзка с Украйна
Точно преди 50 години бяха подписани споразуменията, които формализираха поражението на Съединените щати във войната във Виетнам. Самата история на тази война, отношенията на Вашингтон с виетнамците и дори бягството на американските войски поразително напомнят намесата на САЩ в сегашните събития в Украйна.
Преди 50 години, на 27 януари 1973 г., в Париж е подписано мирно споразумение между две коалиции: Демократична република Виетнам (Северен) и Временното революционно правителство на Южен Виетнам (бивш Виет Конг), от една страна, и Съединените щати и Република Виетнам (Южен) от друга. Формално Парижкият договор слага край на поредица от военни конфликти, които е прието да се наричат Виетнамска война.
Така беше оформено поражението не само на американското оръжие (в пика на интервенцията броят на американския контингент във Виетнам достигна половин милион души), но и на цялата американска стратегия в страните от третия свят.
Съгласно споразумението всички чуждестранни (четете: американски, въпреки че има и малки контингенти от други страни като Тайланд и Филипините) войски трябва да напуснат Виетнам, а Северен Виетнам и Виет Конг се ангажират да освободят всички американски пленници. Демаркационната линия от 1954 г. между Севера и Юга, разделяща Виетнам строго наполовина, е потвърдена като „временна“, което отваря пътя към обединението на страната. Но „самоопределението“ на Южен Виетнам трябваше да се осъществи „въз основа на свободни и демократични избори“ чрез определен Съвет за национално помирение, който така и не е създаден поради падането на властта в Сайгон и бягството на всички, които управляват.
До 29 март 1973 г., почти в срок, последните американски части (по това време са останали само около 20 хиляди) напускат Виетнам, а северняците и Виет Конг предават всички американски пленници. Тоест, основната част от Парижките споразумения е изпълнена.
Има много митове за войната във Виетнам, които сме наследили от съветската пропагандна машина. Обаче и от американската.
Първо, поражението на американците от чисто военна гледна точка не е пълно. Простото съотношение на сили и средства не позволява това. Северен Виетнам и Виет Конг последователно провеждат няколко настъпателни операции, някои от които са в естеството на големи партизански нападения, а други са извършени класически с използването на редовната армия на ДРВ със съветски танкове и подкрепена от артилерия. Всички тези операции завършват наравно. Някои провинции или градове (например древната столица на Виетнам, Хюе) сменят собствениците си няколко пъти.
Американците установяват контрол над определени отбранителни райони (например основния по демаркационната линия със Севера, разчитайки на пристанището Да Нанг) и след това се опитват да прехвърлят защитата им към южновиетнамската армия – стратегия, която впоследствие води до подобен колапс в Афганистан. Виет Конг отговаря, като нанася целенасочени удари срещу тези укрепени райони, нанасяйки много болезнени загуби на американците и южняците. Виет Конг не успява да контролира твърдо отделните провинции на Южен Виетнам, но ефективно се справя с американските гарнизони.
Някои операции не са толкова военни, колкото пропагандни. Например малко известната история за потъването на американския транспортен кораб „Кард“ в пристанището на Сайгон. Виетнамски диверсанти и бойни водолази, водени от Лам Сан Нао, който преди това е тренирал в Северен Виетнам според американската система за обучение на бойни водолази, след като подкупват охраната на южното виетнамско пристанище, влизат във кораба през канализацията и поставят мини на борда. И през 1975 г. Лан Сан Нао със своите специални части превзема моста през река Сайгон, по който танковете на Виет Конг и северняците пробиват до президентския дворец в столицата на Южен Виетнам, което окончателно формализира победа в гражданската война, продължила от 50-те години на миналия век.
Мит втори: правителството на Южен Виетнам и неговата армия не са способни на нищо. Те не правят реформи, напълно корумпирани са и не искат да воюват. Не със сигурност по този начин.
Поземлената реформа в Южен Виетнам, която трябва да разруши традиционната система на обработване на земята и да създаде прословутата „класа на частните собственици“ като стълб на либералната демокрация, е извършена от американския гражданин Волф Исаакович Ладеженски, родом от град Екатеринопол, който е близо до Киев (сега Катеринопол, Черкаска област на Украйна). По-рано той стана известен като автор на подобни реформи в окупирани Япония и Тайван. Трябва да отдадем почит на Ладеженски: той искрено се опитва да разбере виетнамците и Виетнам, дори остава да живее в Сайгон след оставката си от поста съветник на президента. Но нещо се обърква и никакви либерални форми на икономика не пускат корени във Виетнам.
В допълнение, наследството на французите оставя американците да разчитат само на един слой от южновиетнамското общество: католиците. Французите в своя колониален период правят това съзнателно. Те насилствено въвеждат латинската азбука за виетнамския език (Виетнам е единствената страна в Югоизточна Азия, която използва латинската азбука вместо традиционните форми на писане), активно се заемат с мисионерство и разчитат на християните-виетнамци.
В резултат католическият виетнамец се превръща в нещо като управляваща секта или клан, защото ако, да речем, главата на семейството приеме християнството, тогава всичките му роднини и клиентела го последват. Тези кланове бързо придобиват частни армии, които са легитимирани в структурата на армията на Южен Виетнам, а християнизираните племенни лидери получават генералски пагони, превръщайки се в регионални тирани. И цялата тази система се противопоставя на масата виетнамски селяни, които остават будисти или привърженици на местните вярвания и не искат да имат работа с правителството в Сайгон. Тоест гражданската война започва да придобива социален, племенен и дори религиозен характер. И това не се решава с масирани бомбардировки.
Генерал Уестморланд, който командва американските войски, искрено вярва, че превъзходството в оръжията рано или късно трябва да доведе до победа. Той превръща Северен Виетнам в димяща руина, въпреки че в един момент най-новите съветски системи за ПВО принуждават американците да спрат бомбардировките. На практика всички тактически военни схеми, управлявани от генералите Уестморланд и Макнамара, се оказват безполезни срещу полупартизанските тактики на Виет Конг и Северен Виетнам.
Но в един момент американската армия просто свършва. Президентът Линдън Джонсън отказва да проведе частична мобилизация по политически и социални причини. В резултат на това „ветераните“ части от Западна Европа започват да се прехвърлят във Виетнам. Те са по-ефективни, но водят до рязко отслабване на американската групировка в Европа, което се смята за неприемливо.
От друга страна, общата мощ на американците все още остава по-голяма от тези на Виет Конг и Северен Виетнам, взети заедно. Образува се безизходица. Американците може да продължат да бомбардират Северен Виетнам, смилайки столицата му Хо Ши Мин на прах, като същевременно понасят тежки загуби в авиацията, но това не засяга активността на Виет Конг на юг. В същото време икономиката и социалната система на Южен Виетнам се сриват пред очите, местните тирани започват да преминават на страната на Виет Конг, в съседните Лаос и Камбоджа комунистическите или маоистките отряди също преминават в настъпление.
И тогава американците правят това, което умеят най-добре: оттеглят се. Нека оставим на мира антивоенното движение в самите САЩ и другите свързани (разбира се, също важни) аспекти. Изтеглянето на американските войски започва много преди подготовката за преговорите в Париж, а подписването им има изцяло ритуален характер.
Но важна подробност: появата на американските войски във Виетнам първоначално е мотивирана от „помощта на демократичния Южен Виетнам“ в борбата му срещу световното зло в лицето на СССР. Изтеглянето на войските е извършено първоначално под лозунга за „виетнамизация“ на конфликта, тоест прехвърляне на цялата отговорност на Южен Виетнам.
А южните виетнамци са обявени „войни на светлината“, с чиято помощ САЩ се бият със СССР, а след това просто са зарязани, междувременно обвинявайки ги в корупция, „недостатъчна любов към демокрацията“ и дори страхливост. А Конгресът отказва да предостави на Южен Виетнам помощта от половин милиард долара, обещана от президента Никсън. Много подобно на някои съвременни събития, нали?
Самите американци правят почти всичко, за да дискредитират правителството на Южен Виетнам, лично президента Тю, неговите генерали и като цяло целия режим в Сайгон, за който се борят толкова много години. Години наред американците представят Южен Виетнам като фронтова линия в борбата срещу комунизма. Всички жители на Южен Виетнам са масово обявени за герои. И изведнъж: „това са вашите проблеми и вашата война“, „правете каквото щете“, „Америка се прибира“.
Година и половина след подписването на Парижките споразумения северновиетнамски танк пробива желязната ограда на президентския дворец в Сайгон и спира във вътрешната градина, движейки оръдието си. Целият свят вижда както тези кадри, така и кадрите от евакуацията от покрива на американското посолство в Сайгон.
Последният президент на Южен Виетнам, генерал Дуонг Ван Мин (това е второто му президентство, което продължава два дни), живее във вилата си, отглеждайки пойни птици и редки орхидеи. След това заминава на Запад и умира тихо в Пасадена, Калифорния през 2001 г., без да оставя никакви мемоари. Той е единственият от южновиетнамските служители, които не са репресирани от Виет Конг. През 90-те години Политбюро на Комунистическата партия на Виетнам обмисля да го удостои със званието Герой на Виетнам и да му отпусне пенсия, тъй като той също се бори за независимост, както той я е разбирал. Но нещо идеологически не става. Много показателна история.
ПОДХОДЯЩА МУЗИКА ЗА ЛЮБИТЕЛИТЕ НА ЙОГА
ПРИЯТНА МУЗИКА ЗА ВАШЕТО КАФЕНЕ, БАР, РЕСТОРАНТ, СЛАДКАРНИЦА, ДОМ
