Копираме на български текста на този ГРЪЦКИ пожарникар, викът на неговата душа ечи и и за България!!!
––––––––––
„Иска ми се да забравя няколкото
овце, които не успяхме да измъкнем от оградите и слушахме ужасяващото им врещене, докато огънят се приближаваше към нас… и онова
куче, което стоеше смълчано и вързано до мига, в който обзето от паника усети, че няма спасение …
Собствениците му, които липсваха на почивка и никой не ни уведоми за това …
Иска ми се да забравя и птиците, които не успяваха да излетят от боровете… превръщаха се в огнени факли, пърхаха с немощни крила и после политаха към земята като есенни листа …
Иска ми се да забравя и уплашените лица на моите колеги, когато
видяхме 50 -метровите пламъци, които ни обградиха отвсякъде…
Да забравя отчаяните молби на хората, когато огнените езици, започнаха да облизват стените на домовете им…
Да забравя всички онези, които дойдоха с джиповете си, дърпащи ръчна, натискайки газта, с едничката цел да се полюбуват на грандиозния спектакъл, без да ни помогнат, докато от ноздрите ни се стеляха сажди и преглъщахме горчивата пепел….
Искам да ги забравя, когато се опитвахме да избягаме режейки маркучите, но нямаше накъде, защото бяха задръстили всичко пред нас…
Да забравя и всички, които си пиеха кафето и ни иронизираха, докато ние давахме цялата си душа, за да оцелеят…и онези, които панически избутаха нашите съоръжения и ни оставиха беззащитни на милостта на стихията…
Не искам да си спомням ужасените крясъци на колегите ми, които се чуваха по радиостанцията, когато пожарът ги заобиколи…
Искам да забравя и алчната ламя, която не можеше да бъде спряна и лакомо погълна пейзажите на детството ми, които моите децата никога няма да знаят, че са съществували…
Няма да забравя онези пилоти на хеликоптери, които в последната секунда ни отвориха път за бягство през огромните, огнени стени, преди те окончателно да ни погълнат…
Не ще забравя и колегите от Аталанти, дошли да ни помогнат далеч от местата, които познават…
Но не искам да забравя правителствата, които с години позволяваха да се заграбва опожарената земя… тези, които не преследваха подпалвачите, а под сурдинка се подиграваха с нас доброволците…
Не искам да забравя държавата, която не ни раздаде дори ръкавици, камо ли благодарност, за да не покаже нарочната си некомпетентност пред големите, финансови интереси…
Искам да си спомням как четири момчета и една пожарна кола успяхме да спрем огнен фронт от петстотин метра и да спасим пет къщи и няколко, домашни животни… Ще ми помогне да заспивам, когато кошмарните образи се върнат в главата ми…
Не искам да забравя
красивото момиче от спешния екип, която ме спаси, когато спрях да дишам, както и опитните лекари, които се бориха за мен и ми подариха
бъдеще…нито медицинският персонал, изпълнен с човечност
и доброта.
Благодаря ви…
И няма да забравя, че съм човешко същество и че дължа едно огромно извинение на природата и
съжалявам за всички щети, които моят вид нанесе…
Имам своя въпрос: когато утре строите дворците си върху опустошената земя, какъв ще е смисълът, когато наоколо няма да има нищо зелено?
Когато въздухът мирише на пепел и прогаря белите ви дробове?
Как по дяволите ще дишате тогава, вие там-горе и ние тук-долу?
Как мога да очаквам от държава с подменени избори и партии на ишлеме, да създадат едно по-добро бъдеще от пепелта, която е изпълнила дробовете ми? …
Посипете с пепел главите си …
убийци!
