Политики чрез социалните мрежи

Модата лидери и политически дейци да използват социалните мрежи, за да оповестят позиции или намерения дойде от Вашингтон. Както обикновено. Туитър ни казва какво мисли президентът Тръмп за това-онова, което ще се случи или се случва по света. Модата е заразно нещо.
Балканите не правят изключение.
От Скопие, например, премиерът Заев ни осведоми чрез мрежата, че цар Самуил е нещо като Господ, на който се молят и българи, и македонци т.е. всеки да си го чества, както си иска. Както искате го разбирайте. Нещо като онова споменаване при последното му гостуване в София, че ще работи за „добруването на двата народа“ . Пък ние си мислехме, че народът е един, а държавите са две. Но днес кой пита народите какво знаят и искат.
Казват, че в името на народа на Венецуела ще се подкрепи един самообявил се за президент човек, за който довчера, казват, 81% от венецуелците не знаели нищо. Ама как не знаят, като напоследък СNN непрекъснато говори за него, следи всяка дума от устата му, осведомява ни за становищата му относно ситуацията в тази иначе впечатляваща с природа и жени страна / но и с нефт!/ и то без значение, че именно в социалните мрежи започнаха да излизат такива иронични клипове и изяви, че всеки нормален човек или би се хванал за корема от смях, или би се изчервил от неудобство.
Някаква девойка на фона на „Червения площад“ се обявява за „Царица на Русия“, а пък един доста популярен журналист твърди, че „ще се обявя за губернатор на Айдахо, защото смятам настоящия за таралеж с папионка“. Друг пък си харесал титлата „крал на Япония“ и не е сбъркал човекът. И държавата си я бива, и императорът там е с авторитет. Не е истина какво чувство за хумор може да се демонстрира от хората по цял свят, когато се чувстват безсилни, когато някой нещо решава, налага го и на всичкото отгоре твърди, че е в името на демокрацията и народа. Сигурно, но не съвсем.
Защото самообявилия се за президент, признаван точно като такъв, кой знае защо бил завършил точно университета „Джордж Вашингтон“, обучаван от бивш изпълнителен директор на МВФ, участвал в ръководени от него проекти по линия на фонда и после за месеци заел място в политиката на страната, която е в „задния двор на САЩ“ т.е. следващата страна от Латинска Америка, където новата дясна вълна трябва да върне традиционния за континента ред. Няма лошо. Демократично е. Да имаш нефт днес си е повече от проклятие. А да провеждаш социални реформи с придобивки за най-бедните не може да продължава дълго.
Не носи дивиденти.
Друго си е да станеш лакмус за поредни геополитически сблъсъци. И ние сме в хора, пеем заедно с единия от големите и също в името на демокрацията и европейските ценности. Това беше цивилизационния ни избор и няма мърдане. Пито, платено, както се казва. Ама някои оставали с горчилка, защото все по-често се използва практиката отвън да се налагат политики, лидери и управляващи, това не е болка за умиране. Свиква се. Познато е от историята, че още на аборигените са им раздавали цветни камъчета и „огнена вода“, за да се настанят в земите им. Сега също се раздава това-онова.
Важното е кой да получава.
Нима някой попита българите дали са съгласни да признаваме т.н. македонски език, нация, идентичност, народност и всичко онова, което ни прави един народ в две държави?
На практика това се получи след Преспанския договор и редица изяви по темата на премиера Зоран Заев. И не само в социалните мрежи. Някой да обяснява как така губим битката за общата ни история, защото не сме си записали в Договора какво точно искаме да стане, например за обща история до 1945г, кога да стане, какво да се промени в учебниците по история в Повардарието, ама конкретно и чак тогава да даваме онзи чек за НАТО, който побързахме отново първи да подпишем.
Все сме първи в толерантността и потупванията по гърба, а после си посипваме главите с пепел. Все го играем „барабар Петко с мъжете“, но дали си дават сметка, че „мъжете“ т.е. геополитическите играчи изобщо не се интересуват от емоции исторически и наши национални интереси, които доста време са ни били кауза?
Иначе няма лошо да си добруваме, общуваме по съседски, да си се разбираме, защото си говорим един език, да имаме едно гише по границата, да нямаме мита, ако ни разрешат, да стигаме за час-два до Скопие, ако най-после успеем да наложим онзи коридор D-8 с ж.п. линията, започната още по царско време преди Войната. Някои ще кажат какво повече ни трябва? Ами горчи, когато вечната ни кауза Македония изтича като пясък между пръстите на ръцете.
Ръце, които макар и властващи, явно не се успявали да прелистват много страници на книгите по история или дипломация, не само българска. Има ги достатъчно, но социалните мрежи отнемат време. Там напоследък е доста весело, не само за Венецуела. Кой ли е следващия?