《Трудно ми е да повярвам, че е написано от лекар, педиатър, ново лице (на фашизма в България), обявено за „свеж полъх“ в българската политика》
《Може би и тази неофашистка ще танцува утре полугола и дрогирана в коленете на чужд мъж, както Финландската Министър Председателка.》
Защото съм сигурен, че на този свят няма по-тежка мъка от тази да изпратиш собствено дете (поклон пред тези, които са го преживели). Съответно не би трябвало да има и по-тежък грях от това да злорадстваш, че на някого се е случило. А ако наистина си умен, не би трябвало да го правиш най-малкото от страх, че и ти имаш (или ще имаш) дете.
В конкретния случай дори не става дума за отрочето на някой генерал, войник, атентатор или масов убиец, а за дъщерята на философ, с когото можеш генерално да си несъгласен и дори да го мразиш, но без да му желаеш да присъства на погребението на собственото си дете.
Отдавна наблюдавам типажи като писалата тези редове – тежки мизантропи, скрити зад претенцията за ум и красота, приемащи за хора само тези, които мислят и живеят като тях или поне се стремят да им подражават (останалите са „популация“). Което в крайна сметка си е един от признаците на фашизма, както и всяка друга претенция за изключителност.
Вече съм сигурен, че фашизмът може да дреме и у човек, който парадира с „либерализъм“ и никак не е задължително лицето на фашизма да бъде ликът на д-р Менгеле.
Противно на масовите представи фашизмът не винаги изглежда като изкривена от злоба гримаса. Той има свойството да се скрива и зад миловидни лица, заради което и самият Менгеле е бил наричан „ангел“. „Ангел на смъртта“.
Калин Първанов, фейсбук