Отчаяно дълбан с ръце, отвесен…
В света едва ли има друг – такъв!
Стоя пред този кладенец потресен
и ми се струва, че е пълен с кръв…
Деца горят от жажда в храма тесен.
Дълбаят майките, а вън
със стръв
три дни крещи башибозука бесен,
и се надварва кой да влезе пръв.
Вода не са намерили, поне
да мокрят на децата си устата,
преди да почне страшното клане…
Тук толкоз кръв невинна е пролята,
че трябва да вървиш на колене
и да мълчиш…
Земята тук е свята…
И да мълчиш… Земята тук е свята..
Заслушай се във нейния език:
„Народът ти, герой и мъченик,
кръвта си тук проля за Свободата.
Със голата си гръд и смелост непозната,
се би той срещу ятаган и щик.
Пред подвига му – страшен и велик,
признателно си наведи главата!
Тогава ужасът ме облада,
мен – майката-кърмачка
и изглежда,
затуй се дръпна моята вода.
Напразно майките докрай с надежда
я търсиха за своите чеда…“
Тъй тъжно майката-Земя нарежда.
На подвига свидетелка едничка.
И разказът ѝ, сричка подир сричка,
в онези дни съдбовни ме отвежда…
И изведнъж във кървава одежда
едно дете долита като птичка.
Към мен протяга за вода ръчичка,
и с поглед умоляващ ме поглежда.
И аз ръка протягам, но къде е?
Усещам дъх на тленност и на плесен
и гробницата-църква в мрак пустее…
Не бе ли призрак, мигом пак отнесен?
Пред мен зловещо кладенецът зее,
с ръце дълбан, отчаяно отвесен….“
Георги Бонев