Това, което цял живот градих,
до камък го окрадоха, човече!
Дърветата, който посадих,
до корен някой снощи ги осече.
Остана ми един разгърден двор,
навръх живота някъде набучен,
и вие иззад чуждия стобор
от мъка престарялото ми куче.
И гледам ви със тия две очи,
отдавна преживели всяка клада,
душата ми, родена да горчи –
вземете ми и тях! Да ви присядат!
Халал да ви е празният ми джоб
и дворът ми, забравил що е семе!
Мен трап ми стига. Колкото за гроб!
А Господ Бог и гол ще ме приеме…
Ники Комедвенска
