Неделно….
Драги ми Смехурко,
Седнах да ти пиша, та да се посмееш. То за смях е, зная, но аз си изпатих. Казано накратко, тупаха ме, братко.
Ти нали познаваш баба Цоцолана, дето бях ти писал, колко е припряна? Тя за хубостчица душата си дава. Два месеца става вечер не пропуща да не се намаже със едно мазило, дето подмладява. Баба Цоцолана от това мазило по-млада не стана. Ала то докара моето патило.
Една вечер късно баба Цоцолана уж беше заспала, а викна високо от своята стая: “Слушай, Патилане! Легнала съм вече. Дай ми от долапа малката кутийка с бялото мазило!”
Аз скочих и грабнах първата кутийка, що в долапа зърнах. Внесох я и питам:
– Свещ дали да паля?
– Хайде, вече лягай! Свещта пари струва. Баба ти си знае: и в тъмното може!
Аз бързо излязох и никак не знаех, че вместо кутийка с бялото мазило, бил съм и занесъл пак такваз кутийка с боя за обуща.
Легнах си спокойно. През стената слушах в съседната стая, как баба пъшка, пъшка, не заспива, с чудното мазило бръчките разтрива.
На сутринта рано, както всяка заран, бързоръка Дана кафе й занесе. Но още на прага, чу се страшен трясък. Тича вънка Дана, вика, та се къса: “Какво чудо стана! Кой дявол го стори? Баба Цоцолана станала мецана! Идете я вижте! Щом само я зърнах, подноса обърнах!”
Вик и олелия – махлата се смая. Котаракът скочи, кучето залая…
Но разбрах аз скоро мечката каква е. Тя ме сграбчи здраво, с чехъла заудря…
Съседи се сбраха, та ме отърваха.
Тъй, драги Смехурко, баба Цоцолана на мецана стана, ала и по мене здраво не остана. Но всичко минава. Всичко се забравя. На, сега ти пиша и смях ме задавя. Пращам ти картинки. Аз сам ги рисувах. Но щом ги разгледаш, скъсай ги веднага, че не дай си боже, баба да узнае, чехълът и страшен пак ще заиграе!…
Хайде, толкоз стига.
Поздрав най-сърдечен!
Твой приятел вечен:
Весел Патиланчо
Патиланско Царство
Ран Босилек