„Аз съм Янко Енев от Горна Оряховица – обикновен, тих и скромен български родител. Така, тихо и без обществено внимание, изпратих рожбата си към онзи, другия свят, за който всички твърдят, че бил по-добър. Дано да е така… България не разбра, че през октомври 2017 г. погребах детето си на 20 години.
Не организирах митинг или протест на лобното му място. Не извиках медиите. Нямаше репортаж по новините. Не написах на никого. Тихо и самотно останах с дълбоката и непосилна, разкъсваща болка от нелепата загуба. Ще кажете – много хора се сблъскват с тази съдба, не съм единствен. Така е, но трудно родителското съзнание осмисля и приема, че детето му е погубено като пешеходец, помляно на тротоара от безразсъден шофьор.
За сърцето няма да говорим, него могат да го разберат само хора, които са преживели моята трагедия. Като например, близките на другия пешеходец, загинал на място в това пътнотранспортно произшествие. Та ето я равносметката от черните хроники – петък, 13.10.2017 г., катастрофа, 18-годишен, неопитен, самонадеян шофьор, притежаващ книжка от месец, две жертви – на 20 г. и на 40 г., правомерно движещи се по тротоара, средна телесна повреда на петнадесетгодишно момче. За мен обаче статистиката е болезнено лична, без да съм фаталист. Не знам и не искам да знам причините. За мен измеренията са други – НЯМА ГО ДЕТЕТО МИ. И НЯМА ДА ГО ИМА ВЕЧЕ. ТОЙ Е МЪРТЪВ. УБИТ. В резултат на катастрофата момчето ми изпадна в мозъчна смърт. Дарихме органите му на четирима нуждаещи се. Бяха извършени четири животоспасяващи за тези хора трансплантации. Ирония ли е, благородство ли е, утеха ли е…? Всеки търси своето обяснение.
Една година по-късно – 2 октомври 2018 г., Великотърновски окръжен съд, НОХД 311/2018. Подсъдимият съжалява – сигурно е така, животът му се е преобърнал, страшно е, неизвестно…, но е жив. Колко ли е тежко за родителите му – вероятно неописуемо и влудяващо… и аз съм родител, разбирам ги …., но те имат живо дете. Подсъдимият се извинява – на мен ми е безразлично… Признава се за виновен… хм, добър ход – съкратено съдебно следствие. Много съжалява за стореното, разбира се. Отекват думите на защитника – млад е, да му дадем шанс да се поправи… Да се поправи, след като е извършил нещо непоправимо за две семейства. Защитникът му хладнокръвно и разпалено обяснява колко добър ученик бил и че ще става студент – това му е работата на адвоката, но мен не ме интересува… Може и да е вярно, може и да не е – днес всички са добри ученици.
А ако търсим реципрочност на добрината – моето момче спаси четирима със смъртта си, а убиецът му завърши училище с отличие, отпразнува бала си и ще става студент. В съда сме, за да разберем как ще бъде овъзмездена една-единствена конкретна постъпка на този добър ученик. Тягостно и мъчително е, но моментът наближава. Последната изнемощяла и отчаяна бащина дума пред съдията е молба за ефективна присъда. В ушите и сърцата ни на опечалени родители на двете мъртви момчета обаче и досега кънти произнесената присъда: ТРИ ГОДИНИ УСЛОВНО. Е, сигурно наистина е бил много добър ученик!!! И млад, разбира се! След глътка отрезвяване се питам какво ли означава съразмерност и цел на наказанието, за които сме чували по телевизията. Дали това се има предвид?!?
Това ли е смисълът на закона? Аз съм родител, чието дете никога няма да протегне отново ръка към мен, няма да срещна погледа му, гласът му ще чувам само насън… Сигурно заради това не разбирам постановената присъда. Защо за други престъпления без причинена смърт извършителите лежат в затвора? Въпросите са много, но всички потъват в мълчание. Дали не трябваше да дам гласност на ужаса, който преживях преди година и с който живея и днес! Вярно, че в правото няма морал, но в очернената ми душа наред до страданието по непрежалимото ми чедо нагло и безпардонно се насади и усещането за безнаказаност и несправедливост. Надявам се с това писмо и гласността на моята болка по някакъв начин да постигнем така чаканата и жадувана справедлива ефективна присъда. В памет на моето момче – КРАСИ! СПИШ ЛИ СПОКОЙНО, СЪДИЯ МИЛЕВ?“
Янко Янев
снимка: Янко Енев със сина си Красимир
