Темата за дълголетната стагнация, в която се намира Япония е свързана с т.нар. «крах на икономиката на спекулатиния бум». Даденият материал е за това как се заражда този модел на неолиберално фуннкционирне и как той влияе на Страната на изгряващото слънце.
Промяна на макроусловията на функциониране на японската икономика
От втората половина на 80-те години на ХХ век може да се говори за нов етап в социално-икономическото развитие на Япония. Началото на този етап става т.нар. „Споразумение от Плаза“(на японски език „пураза гои“, на английски език – Plaza Accord). 22 септември 1985 година в хотел Плаза в Ню Йорк се осъществява предварително подготвената среща на финансовите министри и представителите на централните банки на G5, т.е. на ФРГермания, Франция, Великобритания, Япония и САЩ. На тази среща се подписва споразумение за обезценяване на американския долар спрямо германската марка и японската йена. САЩ не могат да се справят сами с курса на силно надценения в резултат на „рейгъномиката” долар и решават да включат в корекцията на курса му и гореуказаните страни.
„Спразумението от Плаза“ до голяма степен се разглежда като отговор от страна на американското правителство на тенденцията страните от G5, особено Япония, а също и Германия, да формират значителен търговски профицит в търговията със САЩ.Това споразумение оказва силно и сложно въздействие върху икономиката на Страната на изгряващото слънце.
За броено време след подписването на споразумението започва феноменът на т.нар. „силна йена“ – „ендака“ и „слаб долар“-„доруясу, т.е. растеж на йената спрямо долара. Така например, в периода 1975-1984 год. курсът на йената спрямо долара е 250 йени за 1 долар. В навечерието на споразумението е 240 йени за 1 долар. В края на 1985 год. вече 200 йени се обменят за 1 долар. Тази тенденция на поевтиняване на долара продължава и по-нататък за да се стигне в края на 1986 година до курс 120 йени за долар. Първоначално това влияе в депресивна посока, особено на ориентираните към износ малки и средни фирми, тъй като увеличава цените на тяхните крайни продукти, изчислявани в долари на международните пазари.
Формиране на условията за „раждане“ на „икономиката на спекулативния бум“ – т.нар. „бабуру кейдзай“
Съответно японското правителство, начело на което в дадения момент е Накасоне Ясухиро,, стремейки се да понижи американско-японските търговски противоречия, тръгва да разширява чрез увеличаване на обществените дейности общото потребителско търсене в страната. Пример за това е обществения проект за строителство на магистрален път през Токийския залив – т.нар. „Токио-ван акуарайн“. От друга страна за да се отговори на депресията, дошла в резултат на рязкото покачване на йената и още повече да усили вътрешното търсене Централната банка на Япония понижава от 5 до 2.5 процента равнището на рефинансиране на банките.В условията на ниско равнище на рефинансиране банките за да си гарантират нужните размери на печалбите тръгват на разширяване на кредитната политика.Вследствие на това се засилват възможностите на фирмите както по отношение на източници за кредитиране, така и по отношение на условията за получаване на кредити. Сниженият процент на рефинансиране от страна на Японската централна банка води не само сваляне на лихвите по кредитите, но и до това, че падат лихвите по влоговете. Много започват да предпочитат не да влагат парите си в банки, а да ги насочват на фондови пазари и такива на земи.
Освен това правителството сваля корпоративния данък от 42% на 30%, а данък доход от 70% на 40%. Като цяло в резултат на тези данъчни намаления държавните вземания спадат с 1/3, но с толкова нарастват приходите на имущите слоеве. Получените от тях свежи пари се насочват към покупката на земя и акции, което води до още по-голямо „загряване“ на фондовите борси и пазарите на недвижимо имущество.
Наред с горното в действие влиза и още един паралелен процес.В рамките на започнатата от правителството на Накасоне неолиберална политика стартира либерализацията на фондовите и паричните пазари. Това води да навлизане на международeн капитал на тези пазари. Друг ключов момент в неолибералния курс е и приватизацията на Японските държавни железници-„кокутецу“, Японската телефонно-телеграфна корпорация-„денден ко:шя“ и „Джепен тобако“-JT, което рязко увеличава инвестиционните възможности. Достатъчно е да се спомене случая с Японските държавни железници, поради това че тази държавна компания притежава значителни по размерите си имоти, особено в центровете на мегаполисите като Токио, Йокохама и други. Целият този процес е съпроводен и със смекчаване на ограниченията по отношение на размерите на притежаваната земя в крайградските райони, което допълнително усилва инвестиционните потенции.
При това нарастването на стойността на йената при увеличаване на кредитните възможности на фирмите, особено едрите такива, понижава разходите за внасяните отвън първични ресурси – енергия и материали, което немалко повишава равнището на тяхните печалби. Наред с това падат и цените на част от внасяните отвън хранителни продукти като друг тип първичен ресурс.
Част от разширените печалби се преразпределят сред работещите във фирмите, което увеличава доходите на населението като цяло, макар и в неравномерен план.Това води както до разширено потребление, но също и до ситуация, при която част от нарастналите доходи на населението също се насочват към фондовите пазари и пазарите на земя.
Широки размери взема т.нар. „дзай тек“, което е съкращение от термина „дзайму текнороджи:“, т.е. „финансови технологии“.. В случая става дума за това, че редица фирми, но също така и отделни граждани започват извън основната дейност на фирмата, респективно на гражданина, да се занимават с разработката на начини за повишаване на доходността на средства, получени като кредити с ниски лихви или акумулирани като излишъци като ги влагат в акции, облигации или недвижимост. С „дзайтек“ започват да се занимават малки и големи компании и даже студенти от универститетите.Това занимание се превръща за дадения момент едва ли не в „национален спорт“.
Базови характеристики на „спекулативния бум“ – „бабуру кейки“
Наслагването на всички гореуказани условия води до формиране на инвестиционна треска и финансови спекулации особено в сферата на пазара на акции и земя. Курсът на акциите на японските корпорации нараства с 20-30% годишно. Така например през 1986-1989 год. стойността на японските акции се увеличава три пъти. Като резултат от този растеж през 1989 сумарната капитализация на японските компании е шест пъти по-висока, отколкото през 1980 и 17 пъти по-висока, отколкото през 1970. За 40 години (1949-1989) курсът на акциите, котиращи се на престижната първа секция на Токийската фондова борса, нараства 200 пъти. За сравнение, през същия период, най-представителният индекс за акциите на американските компании ( S & P 500) нараства само 20 пъти. Съотношението между цената на акциите и печалбата (Р/Е) в Япония непрекъснато се повишава, достигайки, през 1989, до 71, за всички акции от първата секция на Токийската борса, като цяло, и до 250 за отделни компании. По абсолютни размери на капитализация, Япония значително надминава САЩ и твърдо заема първото място в света с 40% от световната капитализация.
Раждат се и някои „инвестиционни мита“, като този, че цената на земята в Япония ще расте непрестанно – „точи шинва“. Банките с удоволствие приемат недвижима собственост в качеството на залог при отпускането на кредити. Създават се спекулативни „пирамиди“, при които се вземат кредити като се залагат недвижимости. С взетия кредит се купуват нови имоти, които пак се залагат и се взема още по-голям кредит. Така подобни операции се повтарят 10-16 пъти.
В средата на 1989 ръстът на цените на недвижимите имоти (земи и жилища) на борсата вече поражда сериозна загриженост в японското правителствот. То взема решение да повиши основния лихвен процент, който между май 1989 и август 1990 е повишен от 2,5% до 6%. Това се оценява като прекалена реакция, имайки предвид равнището на инфлация само на стоковите пазари – индексът на потребителските цени устойчиво нараства, но не надминава 4% годишно, както и очерталите се признаци за забавяне ръста на БВП.
2 декември 1989 година се наблюдава невиждан скок на индекса на фондовата борса Никкей -„никкей хейкин кабука“, който достига максимални стойности от 38 957.44 пункта. Растат цените на земята особено в квартал Гиндза в Токио. Там 1 кв.м. се оценява през същата тази 1989 година на повече от 30 милиона йени, което е равно по тогавашния курс йена-долар на 215 000 долара. В Япония, къде на шега, къде на истина, започват да говорят, че цената на общия размер на земята на 23-те района на Токио е по-висока, отколкото цената на цялата територия на САЩ. Като цяло в Япония стремително нараства обемът на паричната маса. Фактически „балонът“ достига до граници на спукване.
Междувременно в периода от 1989 до 1990 год. се провеждат около пет японо-американски структурни съвещания- „ничи-бей ко:дзо: кьо:ги“ носещи наименоването на английски език „StructuralImpedimentsInitiative“(SII), т.е. «Инициатива във връзка със структурните пречки». Целта на тази съвещания е да се реши въпроса със значителния положителен баланс, който регистрира Япония в търговията със САЩ.
Крахът на „Икономиката на спекулативния бум“ – „бабуру хо:кай“ и неговите последствия
1 октомври 1990 год. се наблюдава рязък спад на индекса Никкей, сринал се до 20 000 пункта, което е почти 2 пъти по-ниско в сравнение с най-високото равнище регистрирано 10 месеца по-рано в началото на декември 1989 год. Като непосредствена причина за това снижаване на фондовата борса се посочват нарастването на цените на суровия нефт във връзка с войната в Персийския залив и повишаването на процента на рефинансиране от страна на Централната банка на Япония.
Спадът на фондовата борса допринася до възникване на проблеми на пазара на недвижими имоти, където също във времето се наблюдава срив, макар и неравномерен.Когато в Токио цените на имоти започват да падат в Осака те продължават да растат.
Даже през 1992 година при „изпускането на балона“ на цените на земите в големите градове – Токио, Йокохама и Осака, в такива райони като Хокайдо, Тохоку, Шикоку и Кюшю те продължават да растат.
Във втората половина на 1990 година в Япония започва дефлация, чието преодоляване става важна социално-икономическа и политическа задача.Така или иначе, но сривовете на пазара на недвижимости оказват значително негативно въздействие върху немалко редови японски граждани вложили средствата си в имоти, но също така и върху фирми и корпорации. Започват фалити не само сред малки и средни фирми, но и сред големите корпорации.
Сменящите се правителства на страната през цялото това време се опитват да оживят загубилата динамика икономика. След 1991 година са реализирани девет мащабни проекта за изход от кризата за сметка на увеличаване на държавните разходи. В резултат на това през втората половина на 1995 се очертава известно стопанско оживление – започват да нарастват и кредитите, и инвестициите в основен капитал. През 1996 пък, японският БВП нараства с впечатляващите 2.5% – темпове, непознати след 1990, които се оказват най-високо постижение сред страните от Г-7.Но това оживление се оказва краткосрочно и неустойчиво.
Японските банки се оказват забъркани в мащабни финансови спекулации. Значителна част от всички отпуснати през 1984-1990 кредити са предназначени за фирми, извършващи операции с недвижими имоти. През 1999 година обемът само на официално признатите „лоши” кредити на японските банки достига астрономически размери – 1 трилион долара, т.е. около 30% от японския БВП. Около 1/3 от тази сума се формира от кредитите, отпуснати на различни клиенти от Югоизточна Азия, които престават да се обслужват през 1997-1998, заради регионалния финансов „тайфун” – Азиатската криза. Повечето от тези дългове са обезпечени с ипотеки на поземлени участъци, чиято цена, в края на 90-те години, е три пъти по-ниска, отколкото десет години по-рано, т.е. във върховия момент, преди балонът с активите да се спука.Затова пазарната реализация на заложените имоти би донесла гигантски загуби на банките.
Така банките, отпускали значителни заемни средства след краха на спекулативния бум натрупват т.нар. „лоши дългове“ -„фурьо: сайкен“. През 1997 год. настъпва апогеят на кризата, когато се наблюдават поредица от фалити на банки и застрахователни институции такива като застрахователите – Ниссан сеймей и Ямаичи шо:кен, която е четвърта по големина брокерска компания в Япония. Фалира и десетата по активите си банка в страната – „Хокайдо: такушоку гинко:“. Този процес продължава и през 1998 година с фалита на Японската банка за дългосрочни кредити – „Нихон чо:ки шиньо: гинко:“ и Японската кредитна банка – „Ниппон сайкен шиньо: гинко:“. Едновременно с това стартира процес на сливане на големи банки и застрахователни дружества.Показателно е това, че в този момент правителството отказва да предостави помощ.
Междувременно обаче, увеличаването на данъците през пролетта на 1997 година, отмяната на облекченията по подоходния данък, увеличаването на потребителския данък от 3% до 5%, и ръстът на отчисленията за здравно осигуряване, съпроводени с разразилата се, през лятото и есента на същата година криза в Югоизточна Азия погребват надеждите за устойчиво развитие на японската икономика. Темповете на нарастване на японския БВП падат до 1,6%, през 1997, тъй като удари търпят основните „локомотиви” на японската икономика – вътрешното потребителско търсене и износът.
В този период Токио желае след отслабването на долара да направи йената регионална резервна валута за страните от азиатско-тихоокеанския регион-АТР. Но тези стремежи не се увенчават с успех. Несъмнено за негативния резултати влияе и възникването на споменатата Азиатска криза от 1997 година. Тя е най-мащабния спад на азиатския фондов пазар от времето на Втората световна война. Кризата е следствие от бягството на чуждестранните инвеститори от страните от Юго-Източна Азия. Причината е девалвация на националните валути от региона и высокото равнище на дефицит на платежния баланса на страните от Юго-Източна Азия. По изчисления на икономистите Азиатската криза снижава световния брутен продукт с $2 трлн.
Постепенно трудностите продължават да нарастват.През 1998 година резултатите са още по-лоши: икономическият ръст е отрицателен и БВП спада с 2%.
Започва да се оказва помощ на банките, въпреки че някои от последните до 1997 година продължават да отпускат ипотечни кредити с ниска равнище на възвращаемост. Държавата, поддържайки банковия сектор с парите на данъкоплатците не позволява на фалиралите банки и компании да изчезнат. Предприетите от правителството мерки за пряко бюджетно стимулиране се оказват доста полезни, макар че в тези условия икономиката започва да тъпче на място. В началото на 1998 окончателно се изяснява, че дори най-големите японски банки няма да могат да се оправят без подкрепата на държавата.
В резултат, финансовата политика на правителството се променя на 180 градуса. Значително са увеличени държавните инвестиции, предприети са стъпки към намаляване на данъците. Японският парламент приема закон, с който се отпускат 30 трилиона йени (215 млрд. долара) за подкрепа на националните банки. През ноември 1998 парламентът удвоява тази финансова подкрепа за банките и тя достига 12% от БВП на страната. Създаден е и специален Комитет за възраждане на финансовия сектор, който да контролира процеса на преструктуриране в банковата сфера.
Почти всички японски банки се възползват от тази държавна подкрепа. Всъщност, става дума за финансови инжекции чрез закупуване на държавни привилегировани акции или облигации, които могат да се конвертират в обикновени акции, ако банките не спазват изискванията, свързани с оздравяването им, например, ако в определен з срок – от три месеца, до 7,5 години за различните банки – не успеят да се справят с проблемите си. Фалитите на фактически нефункциониращите банки се избягват по всякакъв начин, като вместо това, по инициатива и под контрола на финансовото министерство, се осъществяват сливания на финансовите институции и паралелното вливане на държавни средства в техния капитал.
Фалиралите Японска банка за дългосрочни кредити, както и Японската кредитна банка, временно са национализирани. През септември 1999, американската компания Ripplewood Holdings получава разрешение от Комитета по възраждане на финансовия сектор да купи Банката за дългосрочни кредити, което е първия случай контролът върху водеща японска банка да се поеме от чуждестранна фирма.
В началото на 1999, Японската централна банка предприема поредица от неценови мерки за разширяване достъпа до ликвидност на банките. За целта тя на няколко пъти прибягва до преки пазарни покупки на държавни облигации, разширява списъка на ценните книжа, приемани за обезпечаване на репо-операциите, т.е. операции, при които собственикът на ценните книжа гарантира на купувача, че би ги изкупил обратно в определен срок и на определена цена и други.
Обратната страна на медала на тази политика на спасяване на банките е увеличаването на държавните разходи, а оттук и формирането на гигантски бюджетен дефицит. Последният в края на 90-те години надхвърля 35% от БВП. След 2000 година по стойност на намиращите се в обръщение правителствени облигации, Япония надминава дори САЩ. По показателя съотношение между държавния дълг и БВП Япония излиза на първо място сред индустриално развитите държави.
Наред с всичко това продължава да се засилва още една тенденция – тази на „ку:до:ка“, както наричат в Страната на изгряващото слънце „деиндустриализацията“. Под въздействие на високата йена за големите корпорации на Япония става по-изгодно да започнат да изнасят производството извън страната. Често пъти те са следвани от средни фирми – тяхни поддоставчици, които се стараят да ги следват и осигурят доставките даже, когато производството се осъществява извън Япония. Принципиално погледнато, както вече бе коментирано, тенденцията на износ на капитали, а фактически производство, започва още през 80-те години на ХХ век. Тогава целта е да се избегнат обвиненията от страна на САЩ и Западна Европа в нечестни търговски практики и предприемането на определени мерки срещу японските корпорации.Затова последните започват да изнасят производство в самите страни на Запада.
През 90-те години посоката на износа е основно в страни с ниска цена на работната ръка най-вече от Югоизточна Азия. При това става дума за увеличаваща се тенденция. Ако през 1985 година износът на производство е 3% през 1990 година достига 6%. Особено значителни размери взема износът на производство във водещите експортни отрасли на Япония като производството на електротехнически, електронни изделия и леки автомобили.
Както отбелязват някои японски експерти този процес „..е толкова скоростен, че загубата на производствени технологии буди безспокойство” – вж. в OdagiriH., А. Goto. TechnologyandIndustrialDevelopmentinJapan. N.Y. OxfordUniversityPress. 1996, р.268.
Фактически се наблюдава ситуация, при която едрият японски капитал се включва в процеса на глобализация, стартиран от САЩ. Самият този капитал започва да се „транснационализира”, придобивайки нов формат на функциониране и нови приоритети на развитие.
Следва да се каже, че този период, както и провежданата в неговите рамки
правителствена политика е силно критикувана, както от специалистите, така и от средствата за масова информация в Япония. Не се ползва той с популярност и сред широките маси от японските граждани. В края на 90-те броят на самоубийствата е два пъти повече, отколкото в началото на 70-те. Повечето от тях са свързани с фалити или с невъзможност да се върнат взетите дългове.
Поради това за този период се използва термина „изгубеното десетилетие на 90-те години“- „ушинаварета кю:джю: нендай“. Като цяло от 1990 год. до 2000 год. средногодишният темп на растеж за десетилетието е 1.5%, който е почти три пъти по-нисък, отколкото в САЩ и почти два пъти по-нисък от ЕС за същия период .
От индустриална към иновационна политика – „ко:гьо: сейсаку кара инобе:шон сейсаку-е“
Когато говорим за 90-те години на ХХ век в Япония не бива да не се забелязват и пренебрегват редица интересни позитивни мероприятия. На първо място ще посочим политиката на стартиране на масирано вливане на обществени средства с цел стимулиране на иновационно развитие като ключов инструмент за осигуряване на растеж и устойчиво състояние на икономиката и обществото.
В началото на 90-те години е извършена промяна в организацията на научноизследователската и развойната дейност под егидата на Министерството на външната търговия и промишлеността – „цу:саншо:“. През 1993 г. “Системата изследвания и развой на широкомащабни промишлени технологии”, “Системата за изследване и развой на ново (следващо) поколение базови промишлени технологии” и “Националните програми за изследване и развой на медицински и социални технологии” се обединяват в единна “Система за индустриална наука и технологии” – „сангьо кагаку гиджюцу кенкю: кайхацу сейдо“. Целта на промяната е преодоляване на противоречията възникнали във функционирането на различните системи, известното препокриване между тях, а също и оптимизиране на администрацията.
Институционализирането на промяната и изграждането на новата японска иновационна система започва с приетия през 1995 г. “Основен закон за науката и технологиите”- “кагаку гиджюцу кихон хо:“. Законът предвижда създаването на Основен план за развитие на науката и технологиите – „кагаку гиджюцу кихон кейкаку“ обхващащ пет годишен период. Планът се разработва от Съвета за наука и технологии към Кабинета на министър-председателя след консултации между представители на науката и на бизнеса.
“Първият основен план за наука и технологии” е одобрен от японското правителство през 1996 г. и обхваща периода до 2001 г. Това е стратегически документ, чието действие се разпространява над всички институции отговарящи и свързани с политиката за изследвания и иновации. На практика през този период се извършва дълбока трансформация и преход от „индустриална политика” към „иновационна политика” като ядро на социално-икономическото развитие на страната. Делът, отделян от БВП за научно обслужване, започва с 2.52% през 1990 год. и се задържа на това равнище предвид общата стагнация през 1998 год. Но въпреки това може да се каже, че се извършва качествена промяна във вярна посока – по-нататъшно развитие на информационните технологии, а също така разработка на нови перспективни иновационни направления.
