Едуард Сноудън: Извърших нещо опасно за човек в моето положение: реших да кажа истината

Човекът, който рискува всичко, за да разкрие системата за масово наблюдение на американското правителство, споделя за пръв път своята история, включително как е помагал в създаването на тази система и какво го мотивира да направи своите разкрития в опит да я унищожи.
На 17 септември 2019 г. в Съединените американски щати излиза една от „най-горещите“ съвременни автобиографии, а именно „Лично досие“ (Permanent Record) на бившия сътрудник на американските тайни служби Едуард Сноудън. Още в същия ден, към обвиненията за шпионаж и кражба на държавна собственост, правителството на САЩ добавя поредно дело срещу Сноудън – за нарушаване на служебни споразумения, задължаващи го да не огласява секретна информация за дейността, която е извършвал. Отново става дума за информация, сериозно уронваща престижа на Агенцията за национална сигурност (АНС) и Централното разузнавателно управление (ЦРУ) на САЩ. Мемоарите на Сноудън бързо се превръщат в бестселър и в едно от най-обсъжданите нонфикшън заглавия, но в началото на годината американският съд разпореди, че реализираните в страната приходи от книгата следва да отиват в американската хазна, а не при нейния автор. Паралелно не стихват спорове между тези, които смятат Сноудън за герой-разобличител на „тъмните страни“ на американското разузнаване и тези, които го възприемат като предател и търсач на слава.
Мемоарите „Лично досие“ (изд. „Егмонт“, превод Юлия Чернева). Книгата се състои от три части, в които за първи път Сноудън разкрива детайли от личния си живот на „момче от Белтуей“, отделя внимание на промените, настъпили в областта на информационните технологии, за да премине към работата си в тайните служби и системата за масово наблюдение, поддържана от американското разузнаване. През 2013 г. първите му разкрития за системни проследявания на телефонни разговори, на имейли, включително през програми за глобално наблюдение и разследване в сътрудничество с телекомуникационни компании и дори с чуждестранни правителства, шокираха света. В автобиографията си Сноудън отново се спира на техническите подробности на механизмите за масово наблюдение, начините, по които се прилагат и разширяват обхвата си, като специфичните термини и технологии са представени така, че да бъдат понятни и за хората, които не се занимават с програмиране и криптиране. По този начин личните мемоари се превръщат в своеобразен летопис на дигиталната епоха и технологии от най-ново време.
Любопитен детайл са публикуваните за пръв път откъси от дневника на приятелката на Сноудън – Линдзи Милс, които дават нова гледна точка към личните им отношения и премеждията, през които преминават. За първи път в „Лично досие“ се разкриват и подробности от живота на Сноудън в Москва, където бяга през 2013 г., получавайки временно политическо убежище. Сноудън и днес живее „под прикритие“ в руската столица, като в навечерието на появата на „Лично досие“ той обяви, че с Линдзи тайно са се оженили.
Едуард Сноудън е роден в Елизабет сити, Северна Каролина, и израства в сянката на Форт Мийд. Системен инженер по образование, той работи като държавен служител в Централното разузнавателно управление и след това на договор с Агенцията за национална сигурност. Сноудън получава множество награди за дейността си в служба на обществото, сред които наградата „Райт Лайвлихуд“ (Награда за правилен начин на живот), германската награда „Разобличител“, наградата „Риденур“ в категорията „За истината“ и медал за храброст „Карл фон Осиецки“ от Международната федерация по правата на човека. В момента Сноудън е председател на Управителния съвет на директорите на фондация „Свобода на печата“. Следва откъс.
Казвам се Едуард Джоузеф Сноудън. По-рано работех за правителството, но сега работя за хората. Бяха ми необходими близо три десетилетия, за да осъзная, че между двете има разлика, и когато го разбрах, си навлякох леки неприятности в службата. В резултат на това сега прекарвам времето си, като се опитвам да предпазя хората от човека, който бях по-рано – шпионин на Централното разузнавателно управление (ЦРУ) и Агенцията за национална сигурност (АНС), обикновен млад технолог, който се стреми да изгради един по-добър свят – сигурен бях, че ще е по-добър. Кариерата ми в Разузнавателната общност на Съединените щати продължи само седем години. С изненада установих, че това е едва една година повече от времето, което после прекарах в изгнание в страна, която не избрах по свое желание.
По време на онази седемгодишна работа обаче участвах в най-значителната промяна в историята на американския шпионаж – преминаването от наблюдение на отделни набелязани индивиди към масово наблюдение на цялото население. Аз спомогнах за технологичното му осъществяване, за да може правителството да събира всички дигитални комуникации в света, да ги съхранява постоянно, за вечни времена, и да ги претърсва, когато пожелае.След терористичните атаки на 11 септември Разузнавателната общност се разкъсваше от чувство за вина, че не е успяла да опази Съединените щати и е допуснала най-опустошителната и най-разрушителна атака в страната след бомбардировката над Пърл Харбър. В отговор лидерите на САЩ поискаха да изградят система, която никога повече няма да им позволи да ги изненадат и хванат неподготвени. В основата є трябваше да бъдат технологиите – нещо непознато за армията им от бакалаври по политически науки и магистри по бизнес администрация. Вратите на най-тайните разузнавателни служби бяха широко отворени за млади специалисти като мен. И така технологичните факири наследиха света. Ако навремето разбирах от нещо, това бяха компютрите, поради което се издигнах бързо.
На двайсет и две години получих първия си достъп до свръхсекретни материали от АНС за длъжност на дъното на организационната структура. След по-малко от една година вече работех в ЦРУ като системен инженер с по-високо ниво на достъп до някои от най-засекретените комуникационни мрежи на планетата. Единственият ми ръководител беше човек, който прекарваше смените си в чете-не на романи от Робърт Лъдлъм и Том Кланси. Агенциите нарушаваха всичките си правила в стремежа си да наемат технологични таланти. Обикновено назначаваха хора без бакалавърска степен и по-късно дори без степен „специалист“. Аз нямах нито едната, нито другата. По всички правила не би трябвало да ми се разрешава дори да влизам в сградата.От 2007 до 2009 г. бях назначен в Посолството на Съединените щати в Женева като един от малцината компютърджии, внедрени под прикритието на дипломати, чиято задача бе да въведат ЦРУ в бъдещето, като запознаят разузнавателните му бази в Европа с интернет и дигитализират и автоматизират мрежата, чрез която американското правителство осъществяваше шпионска дейност.
Моето поколение не само преструктурира работата на разузнаването, но и коренно промени същността му. За нас разузнаването не беше въпрос на тайни срещи или размяна на предмети със скрита вътре информация. На двайсет и шест години аз бях официално служител на „Дел“ (Dell), но пак работех за АНС. Сключвах граждански договори и това се беше превърнало в мое прикритие, както всъщност и за почти всички шпиони в областта на технологиите като мен. Изпратиха ме в Япония, където помогнах за създаването на глобалния резервен архив на Агенцията – масивна тайна мрежа, която гарантираше, че дори ако централата на АНС бъде изпепелена от ядрен взрив, няма да се изгуби никаква информация. Навремето не съзнавах, че създаването на система, която ще пази постоянен запис на живота на всеки човек, е трагична грешка.Върнах се в Съединените щати на двайсет и осем години и получих стремглаво повишение в техническия отдел за свръзки, който се занимаваше с взаимоотношенията на „Дел“ с ЦРУ.
Задълженията ми бяха да работя с шефовете на техническите отдели на ЦРУ и да измислям и лансирам решението на всеки проблем, който те можеха да ми представят. Екипът ми помогна на Управлението да създаде нов тип компютърна архитектура – „облак“ – първата технология, която даваше възможност на всеки агент, независимо къде се намира физически, да има достъп и да претърсва всякакви данни, които му трябват, независимо от разстоянието, което го делеше от тях. С две думи, работата по управление и свързване на потока от разузнавателни данни се превърна в задача как те да се съхраняват постоянно, а това на свой ред се трансформира в задача да се гарантира данните да са всеобщо достъпни и да може да се търси в тях.
Тези проекти ми се изясниха в Хавай, където се преместих, когато на двайсет и девет години подписах нов договор с АНС. Дотогава работех на принципа „необходимост да се знае“, без да мога да разбера кумулативната цел зад специализираните ми отделни задачи. Едва в този земен рай най-после можех да прозра как всичко, което вършех, се свързва в едно цяло, като частите на гигантска машина, която образува система за глобално масово наблюдение. В тунел, дълбоко под една нива с ананаси – бивша подземна фабрика за самолети от времето на нападението над Пърл Харбър, – аз седях пред компютърен терминал, от който имах неограничен достъп до комуникационните канали на почти всеки мъж, жена и дете по света, който е набирал телефонен номер или е докосвал компютър.
Сред онези хора бяха 320-те милиона мои сънародници американци, които бяха наблюдавани във всекидневния си живот, без да са направили нищо – те просто водеха обичайния си живот. Това наблюдение представляваше грубо нарушение не само на Конституцията на Съединените щати, но и на основните ценности на всяко свободно общество. Причината, поради която четете тази книга, е, че аз извърших нещо опасно за човек в моето положение: реших да кажа истината. Събрах поверителни документи на Разузнавателната общност, които свидетелстваха за закононарушенията на правителството на САЩ, и ги предадох на журналисти, а те ги проучиха и ги публикуваха пред скандализирания свят.
Тази книга е за причините, които доведоха до моето решение – моралните и етичните принципи, от които произлезе, и за това как се породиха тези принципи – с други думи, това е книга и за моя живот.От какво се състои животът? Повече от онова, което казваме, и дори повече от онова, което правим. Животът е също така какво обичаме и в какво вярваме. За мен онова, което обичам и в което вярвам най-много, е връзката между хората и технологиите, с които е постигната тази връзка. Тези технологии, разбира се, включват и книгите. Но за моето поколение в голяма степен връзката е интернет.
Преди да изтръпнете, защото познавате токсичната лудост, заразила този кошер сега, трябва да разберете, че някога, когато започнах да го опознавам, интернет беше нещо съвсем различно. Беше приятел и родител, общност без граници и ограничения, един глас и милиони гласове, обща територия – заселена, но неизследвана от различни племена, които живееха в мирно съседство, и всеки член беше свободен да избира името, историята и обичаите си. Всички носеха маски, но въпреки това тази култура на анонимност чрез множество имена произвеждаше повече истина, отколкото лъжа, защото беше творческа и в дух на сътрудничество, а не комерсиална и конкурентна. Разбира се, имаше конфликти, но преобладаваха доброжелателството и добрите чувства – истински новаторски дух.
Тогава ще разберете защо твърдя, че днешният интернет е неузнаваем. Заслужава си да се отбележи, че тази промяна е съзнателен избор, резултат от системно усилие от страна на едно привилегировано малцинство. Ранният натиск да се превърне търговията в електронна търговия бързо доведе до създаването на икономически балон и после, в самото начало на хилядолетието – до спукването му. След това компаниите бързо осъзнаха, че хората, които използват интернет, се интересуват много по-малко от харчене на пари и много повече от споделяне с други хора, и че общуването, което интернет правеше възможно, може да бъде монетизирано. Ако влизайки онлайн, хората искаха преди всичко да могат да кажат на семейството, приятелите си и на непознати как са и какво правят, и на свой ред да разберат как са и какво правят семейството, приятелите им и непознати, тогава компаниите трябваше само да измислят начин да се поставят в средата на този социален обмен и да го превърнат в печалба.
Това беше началото на надзираващия капитализъм и краят на интернет – такъв, какъвто го познавах.Срина се творческият интернет и бяха спуснати кепенците на безброй хубави, предизвикателни индивидуалистични уеб сайтове. Обещанието за удобство накара хората да заменят личните си сайтове – които изискваха постоянна и трудоемка поддръжка – със страница във „Фейсбук“ и регистрация в „Джимейл“. Човек лесно можеше да повярва, че притежава едно или друго, но всичко беше просто илюзия. Навремето малцина от нас го разбираха, но нищо от това, което продължихме да споделяме, вече не ни принадлежеше. Наследниците на компаниите за електронна търговия, които се бяха провалили, защото не можаха да намерят нищо, към което проявяваме интерес да купим, сега продаваха нов продукт.Новият продукт бяхме Ние.
Нашето внимание, занимания, местоположение и желания – всичко за нас, което разкривахме съзнателно или неволно, се наблюдаваше и продаваше тайно, така че да забави неизбежното усещане за нахлуване в личния ни живот, което за повечето от нас идва едва сега. И това наблюдение щеше да продължи да е активно насърчавано и дори финансира-но от армия от правителства, алчни за огромния обем разузнавателни данни, с които ще се сдобият. В началото на ХХІ век, освен някои регистрации и финансови трансакции, другите онлайн комуникации не бяха криптирани. Това означаваше, че в много случаи правителствата дори не трябваше да си правят труда да се обръщат към компаниите, за да узнаят какво правят клиентите им. Правителствата можеха да шпионират света, без да кажат на никого.
Американското правителство, в пълно незачитане на учредителната си харта, стана жертва именно на това изкушение и щом веднъж вкуси плода на отровното дърво, беше обзето от безмилостна треска. Правителството на САЩ тайно се сдоби със силата на масовото наблюдение – власт, която по дефиниция засяга невинните много повече от виновните. Едва когато проумях по-добре какво означава това наблюдение и какви поражения нанася, ме обсеби мисълта, че ние, хората – не само от една държава, а в целия свят, – никога не сме получавали глас или поне шанс да изразим гласно мнението си в този процес.
Системата на почти всеобщо наблюдение беше внедрена не само без наше съгласие, но и по начин, който умишлено скри всеки аспект на програмите си от нашето знание. На всяка стъпка променящите се процедури и последиците им оставаха скрити от всички, включително от повечето законодатели. Към кого можех да се обърна? С кого можех да говоря? Дори да прошепнех истината – пък било то на някой адвокат или съдия, или на Конгреса, – това означаваше да извърша толкова тежко престъпление, че само едно основно описание на фактите в най-общ вид би ми навлякло доживотна присъда във федерален затвор.Бях объркан и изпаднах в мрачно настроение, докато се борех със съвестта си. Обичам страната си и вярвам в държавните служби. Цялото ми семейство, родословието ми от векове назад изобилства от мъже и жени, които са прекарали живота си в служба на тази страна и нейните граждани. Самият аз бях положил клетва за вярност при постъпването си на работа – не към някоя агенция или управление, нито дори към някое правителство, а към народа, в подкрепа и защита на Конституцията, чиято гаранция на гражданските свободи беше толкова скандално нарушена.
Сега бях нещо повече от част от това нарушение: аз бях съучастник в него. Цялата работа, която вършех толкова години – за кого работех? Как трябваше да балансирам договора си за конфиденциалност с агенциите, които ме наеха на работа, и клетвата, която бях положил към основополагащите принципи на страната си? На кого или на какво дължах по-голяма лоялност? На кой етап ставах морално задължен да наруша закона?Разсъждаването върху тези принципи ми донесе и отговорите. Осъзнах, че ако говоря открито и разкрия пред журналисти докъде се простират нарушенията, извършвани от родината ми, това не означава, че призовавам към нещо радикално като събаряне на правителството, нито дори към разрушаването на Разузнавателната общност. Означаваше да се завърна към стремежите на идеалите, декларирани от самото правителство и Разузнавателната общност.
Свободата в една страна може да се измери само по степента на уважението є към правата на нейните граждани и аз съм убеден, че тези права са всъщност ограничения на държавната власт, които определят точно къде и кога едно правителство не бива да нарушава онази сфера на лични или индивидуални свободи, която по времето на Американската революция се е наричала „свобода“, а по времето на интернет революцията се нарича „лично пространство“. Изминаха шест години, откакто оповестих разкритията си, защото станах свидетел как решимостта на така наречените напреднали правителства в целия свят да опазят личното пространство – което аз, както и Организацията на обединените нации смятаме за основно човешко право – спада стремително. През тези години обаче упадъкът продължи, докато демокрациите регресираха към авторитарен популизъм. Тази регресия е най-очевидна в отношението на правителствата към медиите.
Опитите на някои политици да делегитимират журналистиката са подпомогнати и подстрекавани от повсеместна атака срещу принципи-те на истината. Истинското умишлено се комбинира с фалшивото чрез технологии, които могат да увеличат това комбиниране и да създадат безпрецедентно глобално объркване.Познавам достатъчно отблизо този процес, защото създаването на неистинност винаги е било най-тъмното изкуство на Разузнавателната общност на САЩ. Същите агенции, които само по време на моята кариера манипулираха разузнаването да създаде повод за война – и използваха незаконни политики и сенчесто законодателство, за да разрешат отвличането като „принудително предаване на лица“, изтезанията като „разширени методи на разпит“ и масовото наблюдение като „записване на данни на едро“, – не се поколебаха нито за миг да ме нарекат китайски двоен агент, руски троен агент и по-лошо: „милениал“.
Можеха да говорят такива неща, при това свободно, до голяма степен защото аз отказах да се защитавам. От момента, в който направих разкритията си, досега, бях твърдо решен да не съобщавам подробности за личния си живот, които може да причинят още неприятности на семейството и приятелите ми, а те вече страдаха достатъчно заради моите принципи. Колебаех се дали да напиша тази книга, защото се притеснявах, че ще увелича тази болка. Накрая беше по-лесно да взема решението да извадя на показ доказателства за закононарушенията на правителството, отколкото да разкажа за собствения си живот. Нарушенията, на които станах свидетел, изискваха действия, но никой не пише мемоари, по причина че не може да устои на повелите на съвестта си. Ето защо реших да поискам разрешението на всеки член на семейството си и на всеки приятел и колега, който е споменат или по някакъв начин е разпознаваем на тези страници.
Точно както отказвам да помисля, че аз съм единственият, който може да прецени докъде трябва да се простира личното пространство на друг човек, не мислех, че сам ще мога да преценя коя от тайните на страната ми трябва да стане известна на обществото и коя – не. Затова разкрих правителствените документи само на няколко журналисти. Всъщност броят на документите, които разкрих директно на обществото, е равен на нула. И аз, и онези журналисти мислим, че правителството има право да запази в тайна някаква част от информацията, с която разполага. Дори на най-прозрачната демокрация в света може да є бъде позволено да засекрети например самоличността на агентите си под прикритие и придвижването на войските си на терен. Тази книга не съдържа такива тайни. Да разкажа за живота си и в същото време да опазя личното пространство на хората, които обичам, както и да не разкрия легитимни правителствени тайни, не е лесна задача, но е моя задача. Между тези две отговорности – там ще ме намерите.