Не се хабете. Не можете да го съборите. Той сам ще падне. Като бившия си клиент Тодор Живков.
Не всички днес помнят как падна Живков, но аз съм от стопяващото се малцинсто, което помни.
Това малцинство се стопява по естествени причини и защото някои в него се правят на забравили.
Затова истината трябва да се повтаря. Без нея ще расте безпаметна младеж.
1. Истината е, че Живков падна от вътрешнопартиен преврат.
На народа отдавна му беше писнало от него, но той (народът) се оправяше по народному – с надхитряне на властта и с вицове за нея.
Мераклии за революция не се виждаха и шубето беше голям страх. То остана такова и после.
Ключовата промяна беше, че освен на народа, в един момент и на партията й писна от Живков и от обкръжението му. За важна част от нея той стана пасив. И тази част от партията започна да му търси цаката.
Да се освободи от Живков за нея стана въпрос на оцеляване. Но и за нея шубето беше голям страх.
Тя го преодоля, когато Живков загуби външната си подкрепа. Т.е. когато стана ясно, че Москва няма да прати танкове да го спасява както в Чехия през 1968 г.
В Кремъл дойде Михаил Горбачов, а той не си падаше по старата гвардия лидери от някогашния съветски блок.
Така узряха вътрешните и международните условия да падне Живков.
Трите следващи десетилетия някои наричат демокрация, други – преход, аз ги наричам борба за наследството му.
Естествено, в процеса на тази борба, България се демократизира и опазари. Нямаше как да остане извън тенденцията за цяла Централна и Източна Европа.
Не всички българи са съгласни, че това, което имат днес, е точно демокрацията и пазарната икономика, които им бяха показвали по международните новини.
А нямаше ли дисиденти, борци за свобода и правда, народни будители и трибуни, лидери на промяната?
Имаше, естествено. Каква промяна щеше да бъде тя без тях? Вътрешнопартийните превратаджии и съюзените с тях служби за всички се бяха погрижили.
Те просто отпушиха флакончето с опозиционна мисъл, което старият режим държеше плътно затворено. Позволиха да се недоволства на глас и групово, да се пътува, вместо да се бяга в чужбина, да се пазарува по реален, вместо по черен валутен курс.
И си намериха „нови лица“, които да свършат вместо тях ненопулярната част от промените. Част от новите лица имаха стари досиета на сигурни места.
На днешната младеж трябва да се разяснява, че до преврата на 10 ноември 1989 г. Партията беше всичко. Тоталитарен режим означава тотален контрол, основаващ се на тотален страх и апатия, които се манифестират като тотална подкрепа.
Без партията не вирееха нито домати, нито опозиция. БКП разреши да има СДС. Целият преход е следствие от това обстоятелство.
2. Но защо все пак БКП направи това? Образованието е виновно.
Светът принуди режима да отгледа образовани политическа и технократска класа, за които той – режимът – постепенно се превърна в пречка.
Те искаха и можеха да бъдат капиталисти или поне средна класа, а трябваше да продължават остарялата и оглупяла диктатура на пролетариата.
Те нямаха нищо общо с него, защото още родителите им и техните предци бяха еволюипрали от революционен пролетариат в комунистическа номенклатура.
От миналото си бяха запазили само насилието и класовия подход, които ги крепяха на власт.
Но само с тях в модерния свят не можеше. Освен липса на свобода, соцът беше поредица от фалити на една безумна икономика и последващи ги безвъзмездни (само финансово) бейлаути от съветста страна. Те бяха изцяло политически мотивирани в условията на Студената война.
Живков разбираше, че това не може да продължава безкрайно. Че с методите от 1950-те режимът не можеше да съществува през 1980-те.
Затова дойдоха „качество и ефективност“, „нация техническа“, „новият икономически механизъм“, „електронизацията“(сега е цифровизация), Указ 56 (люлката на днешната имотна класа).
Режимът се опитваше в условията на политическа диктатура да създаде ефективна икономика с всякакви средства, дори рискувайки понякога да разгневи Кремъл.
Този процес неизбежно минаваше през създаването на образована класа от професионалисти в различни области. Неин коренен интерес обаче стана да се отърве от отгледалия я режим на Тато.
Има нещо едиповско в това.
Живков сам създаде гробокопачите си, включително в БКП, където беше абсолютен господар.
3. На партийна власт, сравнима с Живковата, в днешна България се радва само Бойко Борисов, макар в съвсем различни във вътрешно и международно отношение времена.
Също като БКП ГЕРБ има само един и неоспорим вожд. Също като в БКП членската маса и партийната номенклатура го третират приживе като мъртвец – за него или хубаво, или нищо.
Също като в БКП волята на водача на две не става. Също като в БКП зад, или по-скоро под него се манифестира пълно единодушие.
Също като в БКП всяко отклонение от генералната линия – идейно, политическо или битово – се наказва минимум с отлъчване, ако не и със съдебна репресия.
Също като в БКП вождът има тесен вътрешен кръг, на който е разрешено всичко, освен да се домогва до властта му.
Също като в БКП има и малко по-външен кръг, където се намира фабриката за дитирамби.
За разлика от Живков Борисов още не е започнал да „пише“ тезиси и съображения и да ги издава в многотомни съчинения. Неговото идейно наследство засега се очертава като изключително устно. То е запечатано на хиляди видеофайлове по телевизии и социални мрежи.
Спорно е дали Борисов има свой пророк, какъвто при Живков беше Милко Балев.
Подобно на някогашната народна власт, фокусът на гебрерската е върху доволството, не толкова върху достойнството на народа. Работи се за „все по-пълно задоволяване“.
Лидерът обича да се къпе в прояви на народно доволство. Подобно на Живков той реже ленти, тържествува край нов завод и над нов асфалт.
Бедността означава да си доволен от малко. Тя води със себе си ниски потребности и ниски критерии. За тях новият асфалт е наистина празник.
Умберто Еко беше отбелязал, че другаде в Европа това е рутинно задължение на властта и никому не минава през ум да празнува неговото изпълнение. Още повече, че то е финансирано от данъкоплатеца – местен и европейски.
Борисов обаче превръща европейската рутина в балкански триумф. Той не е слуга на народа, а негов баща-господар, който грижовно и справедливо доставя и разпределя благата, поощрява добрите и наказва лошите.
Пак също като Живков Борисов има склонност да се обгражда с технократи и образованци (виж разликата между тях и интелектуалеца в: Дмитрий Лихачов. „Руската Култура“, „Руската интелигенция“, стр. 115. Издателство „Изток-Запад“, София, 2018 г.) да ги купува с възможности за кариерно развитие, с протекции.
Техните роли са няколко. Едната е да предлагат умни изходи от глупавите ситуации, в които властта влиза. Другата е да създават сред масата впечатлението, че я ръководят компетентни и некорумпирани хора.
Технократите и образованците обаче по принцип не принадлежат към най-вътрешния кръг на политическите лоялисти, на бойните другари. Те не могат да оспорват политическите решения и волята на вожда. За всекиго от тях той знае достатъчно, за да предотврати нелоялност. Все пак вождът идва от службите и подобно на Живков се старае да ги държи на къса каишка.
Всичко това показва, че голямата потенциална опасност за властта на Борисов и на ГЕРБ идва именно от този втори кръг на технократи и образованци. Тяхното положение е такова, че естествено генерира недоволство.
Те няма вечно да се задоволяват с ролята на безропотни изпълнители, на натискачи на правилните копчета. Ролята на тези хора, мястото им в йерархията, ги зарежда с по-високи амбиции.
Има предел, до който технократът би търпял да го идентифицират с дадена власт. Отвъд този предел настъпва минимум морален конфликт, а могат да настъпят и политически правни последствия от причастност към действията на властта.
Поради зависимостта от бойните другари вождът един ден става бреме и пречка за тези, които осъществяват всекидневното управление. Това е конфриктът между управленците и властниците, който събори Живков и който застрашава Борисов.
4. Образованието е може би политически най-самоубийствената инвестиция на Борисов. Колкото повече квалифицирани кадри произвежда то, колкото повече такива хора се връщат от чужбина, толкова повече противници ще има ГЕРБ.
Културната среда, в която избуя тази партия бяха чалгата, риалити програмите, жълтокафевите и угодническо-бухалкови медии, т.е. всичко онова, което малцинственият жълтопаветник обозначава като „опростачване“.
ГЕРБ експлоатира тази културна среда целенасочено и тя стана негов атрибут. Тя е негова завинаги.
На съвещание с актива в началото на кампанията за европейските избори Борисов призова колегите си да не превръщат ГЕРБ в елитарна партия, да пазят връзката с масите.
Така той сам предпостави антитезата: ГЕРБ – образована класа.
Ако последната присъства в партията и във властта, то е като наемник, често от т.нар. гражданска квота.
Публична тайна са напреженията между нея и партийните кадри.
5. Един от признаците, че кризата на режима е в последен стадий, е, че той се вижда принуден да допусне представители на технократите в забранения град на старата гвардия и да прокуди от него висши партийни кадри.
Така през през зрелия соц от плътния кръг около Живков отпаднаха Борис Велчев, Станко Тодоров, Гриша Филипов, Пеко Таков. В него проникнаха Андрей Луканов , Огнян Дойнов, Стоян Овчаров, Стоян Марков. Те привлякоха на своя страна ключови фигури от старата гвардия – Петър Младенов, Александър Лилов, Добри Джуров, Атанас Семерджиев.
От висшата йерархия на ГЕРБ отпаднаха Цветан Цветанов, Цецка Цачева, Димитър Главчев, Искра Фидосова. Някои наблюдатели виждат особено в отпадането на Цветанов пукнатина във вътрешния кръг и победа на най-близките до Борисов технократи в правителството.
Те са част от най-горния етаж на видимата държава. Но има и невидима, с която им предстоят сблъсъци. Това са някогашните бойни другари от охранителния бизнес, притежателите на тайни от архивите на Държавна сигурност и от историята на прехода, олигархията, чийто самотен символ е Делян Пеевски.
В дълбоката държава са и частите от правоохранителната и правоналагащата система, която те контролират. Тази дълбока държава става все по-компрометираща , а следователно и застрашителна, за амбициозната технокрация, допусната във вътрешния кръг на лидера.
6. Освен вътрешни превратаджии, за смяна на лидера трябва и повратна точка.
За Живков това беше т.нар. Възродителен процес, както БКП наричаше насилствената смяна на имената на българските турци и принудителното им изселване в Турция в средата на 1989 г.
Това беше стъпката, с която Живков окончателно загуби покровителството на Москва. Тя се разграничи от действията на София в една сдържана, но достатъчно ясна статия за Голямата екскурзия в тогавашния орган за съветското правителство „Известия“.
Освен на практика фалирала за пореден път, България беше и политически изолирана и изложена на гнева на военно по-силен съсед.
По ирония на съдбата, опасността за Борисов днес пак идва от българските турци, но този път – от преяждането на тяхната партийна върхушка с власт, главно съдебна, медийна и икономическа, и от очевидната неохота и неспособност на премиера слънце да ограничи феодалния произвол на велможите от ДПС.
Те периодично тестват прага на търпение на българското население, който изглежда висок за европейските стандарти. Но все един ден ще бъде достигнат.
Не, най-вероятно няма да има кръв и барикади. Ще има пленум и гласуване, а след тях – отново демокрация и преход. Или, ако ви харесва повече, борба за наследството.
Колкото и да се краде, наследство винаги има.
Сценарият може да бъде и друг – доброволно оттегляне с условия преди пленума, за да няма пленум с условие за принудително оттегляне.
Извън залата на пленума, естествено, ще има дисиденти, борци против режима. Те ще пишат статии и мемоари. Или просто статуси във Фейсбук. Ще има и блогъри като мене – т.е. хора с мнение и с лаптоп.
Те ще представляват демократичната среда. И ще бъдат напълно разрешени. От Борисов.
Само дето няма да могат да се похвалят, че са повели народа да го свали. Защото народът я кара по народному, а това не включва четенето.
Забравих да кажа, че през цялото това време ще има многопартийна система, избори, „свобода на медиите“ и, общо взето – демокрация, с която ЕС и НАТО могат да живеят. Като в Турция или пък в Унгария.
Такива неща имаме вече 30 години и те с нищо не пречат на приликите между Живков и Борисов.
Демокрациите се изграждат около нациите и носят техните черти. Изграждането на наднационална демокрация поражда политическа съпротива на национално ниво. Примерът на ЕС в това отношение е непрекъснато пред очите ни.
7. Кога ще се престрашат технократите ли? Когато се убедят, че рискът да посегнат на властта на Борисов е приемлив.
Това означава той вече да не може да ги надвие и в редовете им да няма предатели. И международните партньори, включително отвъд океана, да бъдат на тяхна страна.
С това обаче историята няма да свърши. Защото технократите може да умеят да управляват, но не умеят да властват.
Те ще забъркат отново един дълъг и тъжен преход, вследствие на който народът ще си поиска пак някой, чийто език и маниери разбира – бате или бай.
Дисидентите и интелектуалците пак ще имат избор – да се продадат или да се спотаят и да чакат някоя технократска хунта отново да им позволи да се изказват високо.
Ако и тогава са същите, пак няма да могат да поведат никого и да променят историята.
Ще могат само да я разказват, да я интерпретират, да я окарикатуряват и да протестират.
Защо не споменавам военна хунта ли? Защото е невъзможна по технически причини, както казваше историкът Драгомир Драганов. С осем още незакупени изтребителя преврат не става. А и се намираме в ЕС и в НАТО.
Въпросът е, като сме такива, какво правим там.
