Уж протестът е един и същи, а телевизиите създават впечатление, че отразяват различни събития. Една представя митинга като мащабна проява, събрала хиляди пред МС. Това са гражданите на България, категорична е тя. Те са в правото си да искат оставката на вицепремиера Валери Симеонов, позволил си да квалифицира протестиращите майки на деца с увреждания като „група кресливи жени“, „без грам майчинско чувство“, манипулиращи обществото със своите „уж болни деца“. Друга телевизия използва предимно едри планове, показва не множеството, а най-много трима-четирима в кадър, за да онагледи течащия по екрана надпис, че пет майки клатят властта на гърба на децата. Репортерката е извънредно притеснена, че към справедливите може би – така и не стана ясно – искания, се присламчват политици и цялата й риторика се върти около нежеланото от медията й яхване на протеста от партии. Митингуващите обаче са толкова обезсърчени от проточилите се действия на властта по въпроса, че вече им е безразлично дали и коя политическа формация ще им помогне. Също както на болния му е все едно коя аптека ще прибере парите му, стига лекарството да го вдигне на крака. Задачата на момичето с микрофона обаче не е да им влезе в положението, а да излезе на глава с тях в спора за оставката. И вместо да пита хората за мотивите им, се втурва да ги обезкуражава и дори да ги упреква, да им внушава, че няма смисъл, да ги подтиква да си ходят. И как иначе, след като медията, за която хвърля тези грозни усилия, стигна дотам да търси семантични опори за оправдаване на грубияна. „Уж“ било антитеза и се отнасяло към лицемерието на майките, а не към децата. От което се прави изводът, че протестът е деградирал до езиково-морално дребнотемие.
Множеството гледни точки са присъщи на плуралистичното общество. Но в този и в много други случаи са не просто продукт на макар и зле функциониращата демокрация. Любовна е историята. Както признава един от най-посещаваните сайтове, битката в медиите и в бизнеса е за сърцето на Борисов. Защото от шанса да се извоюва местенце в него зависи всичко. Неслучайно работодателите застанаха плътно зад правителството. И не с голи ръце, а със заплахата, че ще изкарат срещу майките 20 хиляди свои подчинени. С което надминаха по цинизъм дори вицепремиера. Сигурно и на собствените си майки биха посегнали, и то с лекотата, с която загърбиха заветите на бащите си, за да не изтърват премиерското благоволение.
Но където има любов, има и ревност, завист и злоба, коварство и омраза. В най-мечтаното сърце няма място за всички, но обидното е, че няма и справедливост. Може да хвалиш Борисов 24х7, да се бориш за вниманието му с неудобни за гръбнака си пози, а той да кредитира с доверие други медии. И то онези, които не крият презрението си, измислят му прякори и го вкарват в скандали. Те се къпят в любовта му, властта над тях трепери, с перце ги гали, признава за меродавни само техните разследвания, подкрепя ги с институционална реакция, негодуват пренебрегнатите.
Тази черна неблагодарност ще бъде жестоко низвергната, но едва когато властта се изплъзне от ръцете на Борисов. Дотогава държавно фаворизираната част от бизнеса все така твърдо ще подкрепя правителството. Медиите няма да се обединят, и то дори в кристално ясни случаи като този с вицепремиерската арогантност.
Взаимните им нападки ще водят до тежки различия в представянето на събитията, а това ще е плурализъм само според лицемерите и наивните. Които не си дават сметка, че борбата за сърцето на Борисов неизбежно ражда цинизъм. Защото е не състезание на чувства, а битка за пари.