Преди да умре Иван Радоев ми каза: „Откъде се взеха тези хора, опропастиха хубавата идея. Къде гледахме, Стефане, защо не ги спряхме?“ Всички тези момчета, които изплуваха върху пяната на събитията преди 12 години, се оказаха парвенюта, за които няма народ, няма България, няма нищо свято, освен собственият им интерес.
….
Стигал съм до пълно отчаяние, до това да съжалявам, че доживях свободата, че не умрях с мечтата си за свобода, а не да видя мечтата си омърсена. Но това е слабост. Това е поражение. Казвал съм го и пак го повтарям – на себе си и на всички: най-лесно е да си отчаян. Това не е изходът.
….
У нас в правителствата влизат аматьори – първите две години се учат да управляват, а следващите две се мъчат да се спасяват от гафовете си.
…
Достатъчно е човек да надзърне в очите на българина, за да види истината. Само какви очи има той? Дълбоки, хлътнали навътре, същински пресъхнали кладенци, вглъбени в себе си, сериозни, задълбали сякаш в отдавна опоскани рудници, без лъч природен светлик в тях, излъгани очи. Достатъчно е да стъпи човек на перона на някоя вмирисана на кебапчета, риба на скара, и вкиснали от пот сака автогара, където всяка шофьорска кабина дъни убийствената с извитата си простащина садистична чалга. Достатъчно е да се омеша в истинския митинг от некъпани мургавелковци, нагъващи до повръщане киселата бира, които лющят слънчогледа за мезе с черни от древната мръсотия нокти и пръсти и безизразно киризят ветреещите се шалвари на любимите си, докато знойните им половинки кършат кьочека под звуците на устремилите се към небесата маанета. Достатъчно е човек да седне в някой гнусен влак за някъде, а всъщност – за никъде заорал през България, за да разбере по непонятното и вмирисано на мастика, кариеси и арда гъргорене на всички възможни майчини езици, че България си отива.
….
Имах един приятел Марчо, хубаво и свястно момче, но нещо се случи между него и жена му, зарязаха го и децата му. Марчо се отчая, започна да пие, напусна работа, загуби интерес към всичко, обедня, одрипавя, ходеше мръсен, помагахме му кой с някой лев, кой с дреха. Но той пропиваше и това, което му давахме. Накрая се свря да живее в една запустяла кочина. Говорехме му спре да пие, да се освести, да започне пак да работи, но той отговаряше едно и също: няма смисъл, няма смисъл, няма смисъл… И една сутрин го намерихме умрял в кочината.
България ми прилича на този мой Марчо, загубил всяка надежда, всяка перспектива, всякакъв смисъл. Или както бях писал преди 5-6 години – България прилича на гробище от скръстени ръце. Ако някой успее да предизвика народа да се събуди от тази летаргия, от това бездействие, от това безверие, ако го накара да повярва, че може, да се амбицира, да запретне ръкави и да започне да работи мъжки, както японците след Втората световна война – ще оправим България за две години. Иначе пропадането ще продължи. Макар че тук не е имало нито световна война, нито природно бедствие. Има обаче нещо по-страшно – има война между самите нас, има голямо духовно бедствие. /интервю за в. Монитор от 2001 г./
….
„Заговорът на Калигула“ е може би най-жестоката моя драма. В нея обвинявам народа – че сам избира, издига и овластява своите тирани. Че сам им дава правото да го потискат, да го унижават, да го ограбват, да се отнасят към него като към покорно стадо овце. Съжалявам, че го казвам, но е вярно. Тази „кървава комедия“ в момента се поставя в Прага и Истанбул. За съжаление – преди България. За „Убийството на Богородица“ е рано да говоря. Междувременно написах монодрамата „Носталгия“. Затворник – прекарал 19 години зад решетките и излязъл на свобода – чука посред нощ на вратата на затвора и иска да се върне обратно в килията си, където всичко му е било осигурено: ядене, покрив, безопасност. Е, там няма свобода Свободата обаче не се яде, не се пие / интервю за в. Стандарт/
….
Стефан Цанев е автор на 14 стихосбирки, на едни от най-любимите стихотворения, като „Носете си новите дрехи, момчета” и „Душата ми плаче за сняг”.
Написал е 31 пиеси, между които култовите „Последната нощ на Сократ”, „Величието и падението на Стефан Стамболов”, забраняваната пиеса „Любовни булеварди”, „Страшният съд”, „Процесът против богомилите”, др. Автор е на четиритомното издание „Българските хроники, носител на много награди. Стиховете му са превеждани на всички европейски езици, на китайски, монголски, арабски и иврит, а пиесите му -„Последната нощ на Сократ“, „Другата смърт на Жанна д`Арк“, са играни в Париж, Гренобъл, Бордо, Атина, Монреал, Петербург, Лайпциг, Висбаден, Варшава, Краков, Прага, Гьотеборг (Швеция), Будапеща, Киев, Москва, Питсбърг (САЩ), Вилнюс, Братислава, Никозия, Букурещ, Гюргево, Хага, Измир, Истанбул и др.
В момента работи по новите си творби „Заговорът на Калигула“ и „Убийството на Богородица“.
Носител на орден „Стара планина”, първа степен.
