А вътре вече е бъкано с ДС агенти! Да виждаш в „Свободна Европа“ символ на свободното слово означава, че умственото ти развитие е приключило в средата на 80-те години
Управляващите владеят до съвършенство метода на „моркова и тоягата“. Отдавна заплахите и грубият натиск не са основното средство за запушване на устите. Изобщо не е нужно да заплашваш някой неудобен журналист. Много по-лесно е да го купиш. Съживяването на „Свободна Европа“ е поредният етап в глобалната война, която Съединените щати водят срещу Русия. ГЕРБ няма нужда да притежава медии, защото по един или друг начин контролира /почти/ всички. Със сигурност широката публика, която няма как да е запозната с медийното задкулисие, ще се изненада, ако разбере колко много от водещите медийни хора отдавна са се отказали да търсят истината, коментира пред BIG5 журналистът от БНР.
– Г-н Волгин, миналата седмица стана ясно, че отново се връща радио „Свободна Европа“ в България. Това ли ще е медията, която ще е символ на свободното слово?
– Да виждаш в „Свободна Европа“ символ на свободното слово означава, че умственото ти развитие е приключило някъде в средата на 80-те години на миналия век. Въпросната радиостанция е един най-обикновен рупор на американската външна политика. Защо се завръща точно в този момент? Причината няма нищо общо с лошата медийна среда в България. Съживяването на „Свободна Европа“ е поредният етап в глобалната война, която Съединените щати водят срещу Русия. Това че Доналд Тръмп и Владимир Путин си разменят любезности и футболни топки, не значи нищо. Руско-американското противопоставяне не престава нито за секунда. Част от него са както договорът между България и Македония, така и промяната на името на македонската държава и споразумението с Гърция. Така се постигна главната цел – Македония да бъде вкарана максимално бързо в НАТО. За да имат американците още една пешка във войната с Русия. Целокупните Балкани в американската кошара, където овцете бясно блеят срещу Русия. Това е мечтата на Вашингтонския истаблишмънт. И той я реализира с всички възможни средства. Възраждането на „Свободна Европа“ служи тъкмо на тази цел.
– Отживелица ли е подобна медия, при положение, че днес почти всеки има фейсбук и може да споделя относително свободно мнението си?
– Никоя медия не е отживелица сама по себе си. Важното е как точно се прави програмата й, какви са приоритетите й, какви са хората, които работят там. Фейсбук и изобщо социалните мрежи са страхотна възможност, но те в никакъв случай не са в състояние да изместят класическите медии. Виждаме, че телевизиите, радиостанциите, вестниците се чувстват все по-добре в интернет-пространството. Медиите не се делят на „традиционни“ и „авангардни“. Делят се на смислени и безсмислени, на можещи и неможещи. Същото е и делението при журналистите. Разделението не е нито възрастово, нито в това дали работиш в традиционна редакция или в някакво хипермодерно технологично пространство. Можеш да пишеш на пишеща машина и това да има огромен ефект. А може да „твориш“ на супермодерно устройство, докато пиеш смути в някое фешън-заведение, и да произвеждаш тонове скука.
– Кой е основният проблем за това, че страната ни е на 111 място по свобода на словото?
– Два са основните проблеми. Първо, близките връзки на собствениците на частните медии с политическия елит. В повечето случаи говорим за хора, за които медиите са само допълнение към основния им бизнес. Ако искат основният им бизнес да върви, тези хора трябда да са в добри отношения с властта. Така медиите им се превръщат в обикновени ретлансратори на правителствените щения. Вторият проблем е свързан с притеснението на ръководителите на държавните медии, че могат да изгубят позициите си, ако служителите им прекалено открито критикуват управляващите. И двете зависимости са фатални за свободата на словото. През годините на прехода се разделихме с един твърде упорит мит – че частните медии са по-свободни от държавните, защото там нямало цензура и политически натиск, че се съобразявали единствено с мнението на потребителите, т.е. на читателите, слушателите, зрителите. Виж ми окото… В много частни медии цензурата и натискът са в пъти по-силно, отколкото в държавните.
– Защо журналистическото съсловие е разпиляно на парченца?
– За щастие, има колеги, които не се притесняват да казват това, което мислят. Има ги и в Националното радио, и в други медии. Разбира се, би ми се искало да са повече. Би ми се искало и да има повече солидарност между нас. Тъжното е, че продължаваме да гледаме повече това, което ни различава, отколкото това, което ни обединява. Делим се на „леви“ и „десни“, на „патриоти“ и „глобалисти“, на „либерали“ и „консерватори“, на „русофили“ и „русофоби“. Окопали сме се в траншеите на собствената си „уникалност“ и стреляме по всеки, чието мнение се различава, дори и минимално, от нашето. Предпочитаме да водим междуличностни битки, вместо да погледнем голямата картина. Толкова сме свиклани да възприемаме всеки себе си като символ на абсолютната морална и професионална непогрешимост, че предпочитаме да се унищожаваме един друг, вместо да направим нещо заедно.
– В понеделник пред Нова ТВ Цветан Цветанов заяви, че ГЕРБ няма свои медии, които да извършват подривна дейност за разлика от политическите ѝ опоненти. Каква е истината? Кое е по-силно – налагането цензура или натягането на някои колеги пред властта?
– Разбира се, че ГЕРБ няма нужда да притежава медии, защото по един или друг начин контролира /почти/ всички. Управляващите владеят до съвършенство метода на „моркова и тоягата“. Медиите, които слушкат, получават добро финансиране, най-вече с парите по европрограмите, и затова шефовете им нямат никакво намерение да подкопават финансовото си благосъстояние, водейки обречени битки на „свобода на словото“. Цензурата и прекланянето на главицата пред властта винаги вървят заедно. Много хора предпочитат спокойствието пред опасността да имат неприятности. С послушание безпроблемно можеш да идкараш до пенсия. Но пък е толкова скучно…
– Лили Маринкова беше върната в БНР на работа и веднага пенсионирана. Има ли развитие в методиката на затваряне на усти на журналисти?
– Отдавна заплахите и грубият натиск не са основното средство за запушване на устите. Парите са много по-ефикасен метод за това. Изобщо не е нужно да заплашваш някой неудобен журналист. Много по-лесно е да го купиш. Със сигурност широката публика, която няма как да е запозната с медийното задкулисие, ще се изненада, ако разбере колко много от водещите медийни хора отдавна са се отказали да търсят истината. Много от тях са купени от една или друга политическа сила, бизнес-кръг или от началниците си. Да, в публичните си изяви са изключително загрижени за свободата на словото, но единственото, което истински ги вълнува, са парите. Нарочно не споменавам имена. Все пак някакви кумири трябва да останат на хората.
– Каква беше причината за закриването на сп. „А-спекто“, в което пишехте и вие?
– С този въпрос ме връщате към началото на разговора. В близо петгодишната си история „А-спекто“ яростно се противопоставяше на американската хегемония. Постоянно търсехме алтернативи на еднополюсния свят. Историите, които разказвахме, анализите, които правехме, доказваха, че алтернативи винаги има. Стига да имаш смелостта да ги потърсиш. Противопоставянето на хегемона е високорисково занимание. Затова и малко медии си го причиняват. Битката, разбира се, е неравна. Хегемонът има безброй възможности да накара едно опозиционно издание да замлъкне. Особено в държава като България, където местните началници, включително и най-големите, възприемат сами себе си като безгласни наместници на чужда воля. Така че краят на „А-спекто“ е съвсем логичен. Даже е странно, че ни оставиха толкова дълго време да изговаряме нещата такива, каквито са. В крайна сметка не издържаха и направиха така, че списанието да спре да излиза. Това, разбира се, не означава връщането на еднополюсния свят. Той си отива безвъзвратно.