Спомняте ли си сензационното (дори и като за него) твърдение на премиера Борисов, че на практика е подарил победата на Румен Радев на президентските избори понеже щяло да му стане много да побеждава и на тези избори, а за демокрацията нямало да е добре толкова много власт да се концентрира в едни ръце?
Това скандално изявление, както и всяко друго, му се размина практически без сериозни реакции сред засегнатите – нито Радев се обиди, нито Цецка Цачева се оттегли от политиката и управлението заради поредното унижение, на което я подложи началникът й в ролята на безгласна буква от пъзела му.
Припомням този епизод, характерен за стила на Борисов да приписва дори и чуждите победи на себе си, в контекста на Гергьовденския празник. Той е единственият, на който по конституция водеща роля има президентът в ролята на главнокомандващ. Съответно Румен Радев прие парада в центъра на София, но в отсъствието на Борисов.
Къде отиде той? Отиде при монасите в Атон. “Натовският генерал” Радев се оказа бойкотиран от “атонския” генерал. Натовският демонстрира присъствие сред остатъците (годни за скраб) от съветски оръжия, а атонският Борисов смирено дефилира в манастира.
Тази символика няма как да е случайна. Очевидно е, че Борисов трайно се е вживял в ролята на миротворец, който вече открито се противопоставя на призивите на командването на НАТО отделните държави да увеличат до 2 процента от БВП разходите си за отбрана.
На 5 май премиерът заяви, че е против такова увеличение (не само за България, а изобщо, защото това означавало трилиони за военни разходи в рамките на НАТО) и че не бивало да се пазаруват оръжия “на килограм”.
Как да му възрази човек без да се окаже милитарист? И без да му наврат в очите обстоятелството, че сме най-бедната държава в ЕС и трябва да се мисли преди всичко за бедните, когато се планират средствата от бюджета?
Коментатори с различна политическа окраска доста единодушно сочат, че Борисов е притеснен от конкуренцията на Румен Радев и вероятно в този контекст трябва да търсим сервираното за местна консумация Борисово извънредно миролюбие.
“Политическото животно” в него е надушило ширещия се български пацифизъм, за който можем да съдим по онова сравнително международно изследване, според което българите са между най-малко готовите да защитават с оръжие в ръка свободата на своята държава.
Ако Борисов се страхува от нещо повече, отколкото от конкуренцията на фигурата на президента, това е параноята му да не изпада в малцинство по отношение на народните тежнения. Видяхме как панически се оттегли при мнозинството по въпроса за Истанбулската конвенция, разбирайки, че се оказва в изолация пред “общественото мнение”.
Направо прекопира известния анекдот на Гручо Маркс от един негов скеч, в който американският комик се майтапи: “Аз си имам принципи, но ако не ви харесват, имам и други”.
Да, отдавна знаем, че за каквото и да говорим, става дума за пари. Това се отнася с особена сила за политиката. Нямаме основания да се съмняваме, че не само опасенията на Борисов да не изпадне след малцинството в рамките на умиротвореното до почти пълна апатия българско общество игрят роля в толкова изпъкващата напоследък в изказванията му роля на миротворец, който до не много отдава се самоопределяше гордо като “биткаджия”.
Както и друг път съм отбелязвал, а и както мнозина знаят по-добре от мен, стига да са по-близо до кухнята на това миротворчество, има една “малка подробност”, на която Борисов няколко пъти набляга. Освен, че е против да се пазаруват оръжия “на килограм” (от чужбина, където продавачите от западния магазин са доста притиснати от върховенството на закона в техните държави по отношение на комисионните “под тезгяха”), нашият премиер обещава поръчки за български производители.
На сърце му е по тази причина един род войски: сухопътните. България не произвежда самолети и кораби, но разни самоходни бойни машини е произвеждала и произвежда.
Да се представим, че средствата, превидени за превъоръжаване , се насочат приоритетно към този сектор. Кой ли би могъл да спечели от това в контролираната от него държава на всички нива? Става дума за “сухото”, когато говорим за сухопътните държавни поръчки.
Колкото до приземения в президентското кресло бивш шеф на военната авиация, нека да си приема публичния парад. Най-важното все пак се случва не пред парадния вход на държавата. НАТО и Атон са само две фасади, зад които се правят съвсем други сметки.
