Днес поменаваме Черния Великден на 29 март 1944г., когато София е бомбардирана от британските и американските ВВС. Нарочно навръх православния празник.
Когато предлагат на Чърчил да спре, той отговаря: „След като лекарството е свършило толкова добра работа, нека да продължат да получават допълнителни дози от него“.
Британски историци, като Базил Лидъл Харт признават, че „ползата от бомбардиране на цели райони в много отношения е твърде съмнителна“ и красноречиво определят „продължаването на бомбардировките на цели райони от британците, много след като те вече нямат никакви основания или извинения да действат по този начин“ като „пренебрежение към елементарните морални норми в бомбардировъчната кампания“. Но щом се признава тази аморалност, то как да се определи разстрелът от нападателите на безпомощни и ранени български летци, излезли от боя, какъвто е случаят с разстреляния във въздуха поручик Иван Бонев! Как да мислим още по-нечовешкото преследване по улиците и разстрели на българското население с бордовите картечници от снижилите се максимално американски изтребители на един малък град като Дупница на 4 януари 1944 г., когато загиват 80 души!
След войната се лансира тезата, че с протест на Васил Коларов, чрез Георги Димитров пред Сталин, по категорично настояване на последния пред Рузвелт, че не иска те да разрушават неговата бъдеща окупационна зона, американският президент след „черния Великден“ заповядва, въпреки Чърчил, рязко намаляване на интензивността на бомбардировките. Но следват тежките бомбардировки на 24 май 1944 г. над София и на 12 юни и 28 юли 1944 г. над Карлово, като само при тях, макар да не са толкова масирани като предишните, убитите българи са най-малко 92-ма.
