Какво историческо значение има 10 ноември 1989 година, когато на свой пленум ЦК на БКП, (на която днешната БСП е правоприемник), освободи от пост своя генерален секретар на партията и държавата Тодор Живков. Вътрешнопартиен преврат, „тиха революция”, „конституционна промяна” или просто подмяна от типа „стани да седна”? Утеха ли е, че „оригиналът” бе свален, но 32 години по-късно ни управляват негови копия, реплики, клонинги? Питам университетския преподавател, известният историк проф. Пламен Павлов. Той е председател на фондация „Васил Левски”и председател на сдружение, кръг „Будител“, който издава едноименно списание.
Да се оцени датата 10 ноември 1989 г., 32 години по-късно е и трудно, и лесно – все пак има дистанция от тогава досега, но не толкова достатъчна за по-прецизен исторически анализ. Не бива обаче да я превръщаме в една от онези „пътеводни дати” като примерно 9-ти септември за онова време.
Няма никакво съмнение, че 10 ноември е повратна дата за нашата история, в това не може да има никакво съмнение и съм сигурен, че тя ще бъде оценена и от бъдещите български поколения.
Според мен беше извършен вътрешнопартиен преврат и това носи своите негативи.
След 9-ти септември 1944 година беше унищожено всякакво опозиционно мислене в държавата ни,чрез бруталност и жестокият Сталинов режим от СССР. Особено в първото десетилетие след 1944 г., поради което ние си нямаме събития от типа на Унгарската революция през 1956 г. и Пражката пролет през 1968 г.
Българската историография има тежък грях, защото и до момента нямаме пълноценна представа за т.нар. социализъм и за негови негативни проекти. Съвсем вярно е, че 32 години нас ни управляват разни клонинги и копия на порочния соцмодел и неговият лидер, а изключенията са пренебрежимо малко.
Икономическата власт, социалните връзки и модели все още не са се отдалечили достатъчно от онова време. Случи се тотално разграбване на обществените ни блага, лош и много забавен модел на приватизация и т.н., и т.н., в резултат на което изостанахме много от всички други държави на Стария континент, които бяха също в тоталитарни режими.
Прочитът на изминалите 32 години е задължителен от страна на правораздавателните органи. Трява да бъдат наказани всички престъпления, вършени през изтеклите три десетилетия.
Не бива обаче да се отрича, че има и позитивни постижения през този посттоталитарен период и нашият разговор е показателен в това отношение.
Разбирам, че има много хора в обществото ни, които се отнасят с носталгия към годините преди 1989 г., това е обяснимо донякъде, защото тогава те са били млади. Но определено няма за какво да съжаляваме, че тоталитаризмът си отиде.
Можем обаче да съжаляваме за пропуснатите възможности през времето на т.нар. „демократичен преход”.
Много ме тревожи и отсъствието на национална визия и стратегия, на переспективно визионерско мислене. Нашите политици, с нищожни изключения, мислят ден за ден. Те наблягат само на популизъм и скандали. А това нанася огромни вреди на нацията. Непростимо е, че допуснаха такава огромна емиграция на млади и способни хора, които заминаха не по други причини, а заради хляба си.
За мен е неприемливо също така, че нямаме никаква трайна и стабилна политика по отношение на Северна Македония. Няма да спра да повтарям на нашите политици да не говорят папагалски, че в Северна Македония имало „българско малцинство”. Защото там има българско мнозинство. Категоричен съм също така, че нашите управници изобщо не мислят, а повечето и нищо не знаят, за българите в чужбина, а това е срамно.
В заключение ще кажа, че датата 10 ноември трябва да я преосмисляме постоянно, да коментираме всичко онова, което можеше, но не се случи след нея. Защото аз вярвам, че България има потенциал да осъществи своите мечти за демокрация.
